Важното е очите, ушите и душите ни да са отворени за ценните неща в живота, казва джазменът преди концерта си пред публика с маски в Пловдив
Тълпата и масовият вкус никога не са били двигател в човешката история, подчертава музикантът, който ще получи Награда за цялостен принос в джаза на Plovdiv Jazz Fest
Plovdiv Jazz Fest ще отличи създателите на „Акустична версия” Антони Дончев и Христо Йоцов с Награда за цялостен принос в джаза в първата фестивална вечер утре. Те ще получат приза за огромно въздействие и влияние върху развитието на джаз сцената в България Музикантите ще излязат на сцената пред пловдивските меломани за един специален концерт, който се очаква с голям интерес. И заради наградата, и заради 35-ата годишнина на „Акустична версия”, но и заради 60-та годишнина на Христо Йоцов. Под тепето и КАПАНА отправиха еднакви въпроси към двамата джаз изпълнители, отговорите на които ще пуснем в две поредни интервюта. Първи отговаря юбилярят Христо Йоцов.
35 години „Акустична версия”. Вярвахте ли, че формацията може да има такова дълголетие при сформирането й?
Когато с Антони Дончев създадохме „Акустична версия“ през 1985г. бяхме на 25 години, изпълнени с ентусиазъм и мощен творчески порив. В този период на апогея на Студената война, да се занимаваш с джаз и да тръгнеш към сцените на Европа без никаква подкрепа от държавата, изглеждаше напълно налудничава и опасна работа. В 1985 и 86г. ние спечелихме двата най-престижни конкурса за джаз в Европа – в Белгия и Германия. За някои това би била прекрасна възможност да избягат от България, което много хора и направиха. По това време за държавата те бяха врагове и невъзвращенци, а за хората – герои. Ние избрахме да правим кариера в България и аз, лично, не съжалявам. Разбира се, че по това време не крояхме дългосрочни планове и не сме допускали, че „Акустична версия“ ще се превърне в нещо за цял живот. След много активните години в периода 1985 – 1989, всеки от нас пое по свои пътища и групата остана в латентно състояние. Но и до днес, при всеки концерт, става така, че времето се „прегъва“ и ние изпитваме същата емоция и заедност, както тогава.
Как се разви българският джаз пред очите ви в този период? Как музикалният свят гледа на нашата сцена днес?
Когато бяхме в музикалното училище, а това ще рече 1975-79г., в София се провеждаше Джаз среща, която бързо се превърна в голям международен фестивал. На него имахме щастието да видим световни имена, на него бяха и първите ни изяви на голяма сцена. От голямо значение беше и възможността да свирим с големите български музиканти , които ни поведоха – Симеон Щерев, Людмил Георгиев, Данчо Капитанов, Петър Петров, Петър Славов.
Разбира се, периодът 1990-97г., с две тежки кризи, беше много труден и за джазовите музиканти.
Изискваха се особени усилия и лишения, са да останеш верен на тази музика. Беше въпрос на оцеляване в условия на Чалга епидемия. Всъщност, аз съм убеден, че COVID ще нанесе по-малко поражения, защото ще мине и замине, а отровите на чалгата ще останат завинаги.
За щастие, в следващите години, особено последните 10, настъпи известен подем и оживление.
Много от музикантите, завършили в чужбина, се завърнаха или гостуваха, контактите с европейските музиканти се увеличиха, порасна самочувствието на българските джазмени и се създават много стойностни проекти. Убеден съм, че нарасна и вниманието на музикалния свят към това, което се случва у нас. Наличието на пловдивския фестивал, както и на редица други фестивали в страната, привлича все повече световни имена. В много от случаите това са съвместни проекти с български музиканти, което говори за доверие и респект .Така беше замислен и концерта на „Акустична версия“ с гост Ариелд Андерсен, след това с Ричард Бона, което, за съжаление не може да се осъществи при настоящите рестрикции, но фактът, че те с готовност приеха, говори красноречиво сам по себе си. Ще добавя, че през 2019г. Българска музикална асоциация организира , за пръв път, павилион на международната джаз борса JazzAhead! в Бремен, на който беше представена новата продукция на български музиканти и бяха осъществени важни контакти.
От тази година България е член на Европейската джаз мрежа.
С какво ви промениха Промените в държавата?
Хм, бих казал, че се надявам – с нищо. В моя живот имаше много промени – някои за добро, някои – не. Това, което ми помага да не се отчайвам, е да си гледам работата, да не се занимавам с неща, които не разбирам, да работя с млади хора. Музиката ми носи огромна наслада, мотивация и е достатъчно сложно и всеобхватно нещо, за да ми оставя време за друго. Например фейсбук…
Какво ви кара да се гордеете за тези 35 години „Акустична версия” и какво искате да забравите?
Това, че, както казах, успяхме да съхраним идеята „Акустична версия“ толкова време, мисля, че е повод за гордост. На всеки концерт хора споделят, че следят нашия път от години, израснали са с нашата музика, изпитват вълнение и радост. А това, че през годините много млади музиканти са черпили вдъхновение, увереност и мотивация да се занимават с това изкуство, ме прави особено щастлив!
Не искам нищо да забравя – всеки факт от моя професионален живот е важен. Единствено това, че силните години на групата бяха в до ю-туб ерата, ме кара да съжалявам, че много от звездните моменти в живота на „Акустична версия“ останаха недокументирани.
Предполагахте ли, че можете да свирите в такива условия, да създавате джаз във време на пандемия, протести, несигурности…
В периода от март насам, когато започна тази истерия, ние, артистите от всички жанрове, правим всичко възможно културният живот да не спира. Това би довело до неизмеримо по-драматични поражения върху психиката на хората. Това е и нашият начин не само да оцеляваме, но и да се борим за нормалност.
С какво усещане ще излезете пред публика с маски след броени дни на сцената на Пловдив Джаз Фест?
Първо, искам да благодаря от все сърце на Мирослава и Танко, че правят всичко възможно фестивалът да го има и, както винаги, да е празник за публика и музиканти! Очакваме с огромно вълнение това събитие. Ако така трябва, и маски ще носим – важното е очите, ушите и душите ни да са отворени за ценните неща в живота.
Какво джаз звучене има светът като цяло днес?
Както винаги, така и днес, джазът не е просто музикален стил – това е чувството на свобода да изразяваш себе си, да твориш, да създаваш усещане за полет на духа, да увличаш хората в това взаимно преживяване. Джазовите музиканти по света черпят вдъхновение от всичко, което музикалната традиция е натрупала, и го превръщат в най-креативния начин за създаване на съвременна музика. Някои наричат тези хора маргинали, но нека да е така – тълпата и масовият вкус никога не са били двигател в човешката история.
