Буби и коприна плетат фамилната история на Муравей Радев
Прадядото на бившия финансов министър сякъл собствени монети в Мала Азия
Огромното богатство на фамилията пропаднало покрай движението на Кемал Ататюрк през 1920г.
Дядото Муравей дошъл в Пловдив и се наложил като най-крупния производител на бубено семе у нас
“Изгоря къщата на Муравей Радев”, съобщиха вестниците през пролетта на 2001 г. Съобщиха и бързо забравиха, защото веднага след това ги затиснаха други новини. Чу се още, че изгорелият дом е старина, обявена през 1986 г. за паметник на културата, но тази подробност някак си бързо избледня, без да остави забележима следа в информационния поток.
Всъщност малцина разбраха какво точно стана. Само за специалистите бе ясно, че пожарът погуби не просто къщата на бившия финансов министър, а забележителен паметник на българската възрожденска архитектура. За броени минути си отиде постройка на близо два века. А именно тази къща е една от малкото сгради в средногорското село Свежен, щастливо оцелели през лятото на 1877 г., когато башибозуците разграбили селото и го опожарили. Старината преживяла още едно чудодейно спасение. През 1964-1965 г. бил завършен новият градоустройствен план на селището. Регулацията предвиждала поголовно събаряне на най-старите и ценни постройки… Без малко този безумен проект да влезе в действие, но се намесила архитект Нели Чанева. Нейната публикация и направените постъпки пред институциите допринесли за спасяването на едно истинско българско богатство. Оказало се, че само на петдесетина километра от Пловдив е запазен в първоначалния си вид един изключителен възрожденски ансамбъл от сгради, който съперничи на прочутите образци от Копривщица, Жеравна, Боженци и Трявна. При това напълно неизвестен на науката и почти незасегнат от времето.
Сред най-забележителните образци е посочена Мушевата къща, която през следващите години на няколко пъти е обект на обстойни изследвания. Тя е строена между 1820 и 1830 г. Първият етаж е иззидан от камък, стените на втория етаж са от дебели дъбови дъски, по-точно издялани от сърце на дъб, сечен в точно определено време и подготвян при специални условия, тъй че дървесината да стане устойчива за векове напред. Издълбаните жлебове дават възможност дъските да се наредят плътно една в друга, за допълнителна изолация от вътрешната страна е сложена мазилка. Именно тази уникална постройка бе унищожена от пламъците на пожара.
Заради тази и други подобни сгради Свежен бе обявено за архитектурно-исторически резерват, правеха се проекти за реставрация и адаптация на възрожденските постройки, обмисляха се варианти за бъдещата съдба на селото. Припомняха се и възлови моменти от историята на Свежен – развитието на книжовния живот през ХVII и ХVIII век, превръщането на това средногорско селище не само в значителен занаятчийски, но и просветен център. Неслучайно Петко Славейков пише, че в Аджар (старото име на селото) всички пъргаво въртели иглата, а във възрожденските учебници по география го определят като едно от средищата на българската абаджийска промишленост. По планинските пътища от върха на Средна гора поемали тежки кервани със стока, събирали се в полето с калоферци и заедно продължавали към Цариград. Упадъкът на селището започнал след 1850 г., когато все повече млади хора напускали планината и тръгвали към центъра на империята. Изследователи уточняват, че в Цариград работели до 60 000 българи.
Сред многобройната група от Аджар бил и младият Георги Радев. Напуснал родното място вероятно към 1860 г., извървял пътя от чирака до майстора. Живял като другите в шумни ергенски колонии. Край Босфора нямало нашенки, затова мнозина се женели за гъркини. След време започвали да странят от сънародниците и лека-полека „потъвали в морето на гърцизма". Израснал от дете с българската история, Георги Радев не се блазнел от мисълта да влезе зет в някоя богаташка гръцка къща. А и бил достатъчно образован, за да прозре бъдещия упадък на абаджийството. Затова, като посъбрал пари, завъртял търговия. При едно пътуване към Адабазар и Ескишехир харесал градчето Левка (днес Биледжик). Тук имало много преселници от Копривщица и Панагюрище, а местните гърци не се големеели като сънародниците си от Цариград.
Писано му било на Георги Радев в Мала Азия да създаде дом и да натрупа огромно богатство. Притежавал обширни маслинови гори и работилници за зехтин, ханове, къщи и ниви. Родовото предание уточнява, че сякъл собствени монети. В Левка Георги Радев свързал живота си с една от най-богатите моми в града. Александра била гъркиня и кръстена на гръцката кралица.
Но макар че стопанката била гъркиня, в дома на Георги Радев българските обичаи били като закон – всичко се спазвало така, както стопанинът го запомнил в родното си място – с. Свежен. Едновременно с това някогашният абаджия се прекланял пред Русия. Затова през 1875 г. кръстил единия от синовете си Муравьов (известен руски генерал). Другият бил кръстен на героя от Руско-турската освободителна война генерал Скобелев. Странно звучат подобни имена – Муравьов Георгиев Радев (Радович) и Скобелев Георгиев Радев. И то не къде да е, а в Мала Азия, между езерото Изник и град Ескишехир. Въпреки това тези имена били прилежно записани в регистрите, нанесени са по-късно в официалните тескерета на младежите, срещат се в документи на турски и френски език. Не ги признали само българските чиновници, които отсъдили, че един човек не може да бъде записан с две фамилни имена. Така Муравьов Георгиев Радев, станал Муравей Радев, а брат му Скобелев – Скобел.
Пристигането на братята Муравей, Скобел и Добри в България има интересна предистория. През 1900 г. група атентатори решили да заложат динамит под „Отоманбанк" в Цариград. Завършили тунела в началото на лятото и решили да се скрият далеч от столицата на империята, докато намерят експлозив. Петър Манджуков, единият от атентаторите, отпътувал за Левка. Там той заварил българи, „запазили страстна и дълбока обич към отечеството на своите баща и деди". Развълнувани от разказите за България, обяснява в спомените си Манджуков, братята Муравьов и Скобелев изпели националнияни химн „Шуми Марица". После тържествено обявили, че при първа възможност ще напуснат Мала Азия и ще се върнат в родината.
Само няколко седмици по-късно Муравьов тръгнал към България. Стигнал до Пловдив, после се качил навръх Средна гора, за да види родното място на баща си. В Свежен синът на Георги Радев срещнал 16-годишната гимназистка Стоянка Мушева и това определило решението му да се засели окончателно в България. Първоначално се установил в Станимака (Асеновград). Още с пристигането, Муравей Радев записал името си сред основателите на патриотичното дружество „Асеневски юнак”, което си поставило за цел да се бори срещу гърцизма. През 1902 г. старите фотографии го показват изправен гордо до знамето на юнаците. А на самото знаме бил изобразен един българин, който тъпче с крака гърците. След 1906 г. Муравей Радев заживял в Пловдив, където не след дълго се наложил като най-крупния производител на бубено семе у нас. Той е и първият наш официално признат специалист по греньорство, за което получил на 6 октомври 1893 г. сертификат от Опитната станция в Бурса, Турция.
С името на Муравей Радев е свързано и разпространението на багдадската буба в България. За да подпомогне бубарството в страната, дядото на бившия финансов министър издал специално ръководство, превърнало се в наръчна книга на производителите. Муравей раздавал безплатно изданието при обиколките си из цяла Южна България.
Огромното богатство на фамилията пропаднало след 1920 г. Покрай движението на Кемал Ататюрк срещу решението на европейската дипломация за разпокъсването на Турция и войната с Гърция из Мала Азия тръгнали фанатизирани отряди. Един от тези отряди изклал християнското население в Левка. Семейството на Георги Радев се измъкнало час преди погрома само с една бохча багаж – всичко друго било изгубено.
Едва през 1936 г. наследниците се опитали да върнат нещо. Наели за адвокат Назим Дуру, но юристът се видял в чудо.Толкова необятни били владенията на Радеви, че връщането им било определено като нещастие за Турция, самият Дуру бил обвинен в предателство. Оттук нататьк потомците на Георги Радев трябвало да разчитат единствено на себе си. Повечето от тях се заселили в България, а останалите – в Гърция.
Братята Скобел и Добри захванали търговия с жито и брашно. През 1936 г., подтикнати от батко си Муравей, отворили фабрика за коприна. Наели от Димитър Спасов помещение на ул. „Ильо войвода" в „Кършияка", където оборудвали 16 басейна за точене на скъпоценната нишка. Работата направлявал Муравей Радев, който едновременно с това продължавал стария си бизнес.
Фабриката на братя Радеви била една от малкото в региона, получили официален сертификат за износ в чужбина. След смъртта на единия брат през 1943 г. Муравей поел цялата дейност, въпреки че вече гонел 70-те. Надявал се неговият 22-годишен син Георги да завърши следването си и да продължи пътя му, но след 1944 г. това се оказало невъзможно – вместо да върти бизнес, Георги Радев бил осъден по подозрение за членуване във „фашистка” студентска организация и попаднал зад решетките. Впоследствие семейството било интернирано в близкото до Пловдив село Перущица и се завърнало под тепетата едва през 1966 г.
Дали сега след като придо22бива активите на ТПК МЕТАЛ,гр.ПЛОВДИВ, БЕЗ ДА Е АКЦИОНЕР,ИЛИ ЧЛЕН КООПЕРАТОР ЩЕ ГЛЕДА БУБИ ,ИЛИ ЩЕ ПРОДАДЕ ЗАМЯТА КОЯТО ТОИ ЛИЧНО НЕ МОЖЕ И НЕ ТРЯБВА ДА ПРИТЕЖАВА!