За Левски – малко по-човешки

Любомир Минчев

Точно така се прави. Марин Кадиев беше възхитителен в огромното си желание да обясни живота на Левски в чест на 178 години от рождението му. Пред паметника на Апостола  76-годишният литератор  говори 20 минути и не прочете нито ред. Словото му би стреснало и заспалите по пейките на Бунарджика. Но това не беше и слово, а беседа за Левски, която надмина най-добрите образци. Ако някой не го е слушал, вероятно случайно е минавал и е бързал за никъде. Да, за никъде, както обикновено се случва, когато говорим за Левски.

На подобни дати изпитваме страх. Силен страх да не чуем пак речи за Левски, от които ни е втръснало. Защото до гуша ни е дошло от клишета за живота и делото му. А на всичко отгоре се кълнем, че следваме заветите му. На този маскарад Левски би извикал: „На баба ви хвърчилото!“ А може да ни бие и с букетите по главата.

Когато слушаме слова за Левски, особено онези, с които  отбелязваме обесването му, се превръщаме не в горди, а гузни българи. Защото в онова  решително  време категорично сме  отказали да се освобождаваме, но страшно много сме искали да бъдем освободени. Това направи Левски опасен. Затова с чиста съвест го изпратихме  на бесилото и зачакахме освободителите си. Било ни е страх да повярваме на Левски, че освободителите се превръщат в поробители. И сега в учебниците пише, че той просто  е сгащен от полицията и осъден като криминален тип. Това е заслужил, това е получил от нас, които се редим да сложим букет на паметника му.

И ето го Марин Кадиев с неговия  Левски. Той пак е облечен в бяло, пак виси на стената като икона, но никой не те кара насила да му се поклониш – само протягаш ръка и се здрависваш. За разлика от други оратори, Марин Кадиев е разбрал Левски и може да го обясни на  всички. Според Кадиев, когато мислим за Левски, ние мислим за гърлото, което пее, и за въжето. Кадиев сякаш се опитваше да каже, че Левски е на две крачки от нас, защо го подминаваме.

Това не се вижда всеки ден. Не се говори за Левски така всеки ден. Кадиев изнесе спектакъл и показа, че ораторите са толкова важни, колкото и онези, за които ораторстват. Не е достатъчно да прочетеш листа пред себе си, ако не изкараш душата си. За Левски напоследък се говори без душа. Има сериозни причини за това.     

Притиснати от ред обстоятелства, не може да говорим свободно  за свободата си. Дори на националния си празник кълчим думите и не споменаваме, че по тези земи е газил поробител. Говорим за свобода, но каква свобода, като никой не ни е поробвал. Опитваме се да не обидим никого и сме готови да изкривим историческата истина.  Това правим. Защото продължаваме да не сме свободни. Компромисите илюстрират  нашата историческа безнадеждност.

Подбирайте внимателно ораторите, ако искате да се чувствате горди, а не гузни. В противен случай, ако гледаме новия филм за Левски, ще ръкопляскаме само там, където  той псува турско заптие. Горе-долу до там се простира и нашият национален идеал, изграден от лоши оратори.