Вечно лято

Под ножа

Кирил Николов

Виждал ли си синьо-зеленото тъмно море, чийто немирни щерки – вече порасналите вълни, мятат блестящите си коси в магическа хореография?
Сещаш ли се за наситеното, кобалтово небе, чийто момчетии – белите купести облаци, току-що излезли от фитнеса бабаити, се надуват нахакано над главата ти?
Не тичаш нестинарски по обедния плаж – пясъкът вече не пари. Не си пламнал, не си жаден. Пиеш бира по инерция, а мислиш за уиски.
Детето е с чорапи и суичър, а жена ти вече си суши косата със сешоара.
Началникът ти звъни и приятелски те пита кога ще се връщаш на работа. Той естествено не ти е приятел и точно за това не бива да го разочароваш.
Има и приятели. Говорят с теб по телефона, недоумяващи от безсмъртието на отпуската ти.
„Аполония” е започнала и свършила, но не си я посетил, понеже тя, а това е идеята, те връща към Градското, в чието лакомо зейнало устище все пак ще бъдеш сдъвкан. Къде културно, къде не. Но съвсем скоро.
Мисълта, че на мястото на лазурното море не след дълго ще дойде пъстрата гора, е добър антидепресант, но късият ден, дебелите дрехи, натрапеният домашен уют… ще изискват тройна доза от него.

Събираме караваните. Като някакъв ритуален танц в единен ритъм правим това със съседите, чийто началници също са надули роговете пред стените на импровизирания ни летен Йерихон. Говорим си с нисък тембър, а цимбалният ни смях вече е пресилен. Последните вечери сме правили прощални запои. Нещо като Филипинско погребение – веселим се от настъпилата смърт, защото знаем, че тя ще бъде заместена от нов живот. С другарчетата се уговаряме, че няма да чакаме следващия сезон, за да се срещнем. Всички клетвено се уверяваме в това, но знаем, че и тази година няма да спазим вечната уговорка. Просто, извадени от летния контекст, ние сме твърде различни.

Вече съм на работа.
Винаги съм смятал за пълна идиотщина, идеята, че след като отпуската те е заредила с положителна енергия, ти си готов щастливо да умреш от свръх доза труд в нозете на работодателя си. Ако отпуската е дълга – твърдо не искаш да свърши, когато това неминуемо стане, до следващата отпуска си в депресия от този факт. Ако почивката ти обаче е кратка, значи не е била почивка и се връщаш на работа с усещането, че си дете, на което са дали само една лъжичка от огромната канта италиански сладолед.
Защо така се случва – не ни се работи? Нали трудът краси човека, нали сме нация, пословично трудолюбива!?
В последното аз не вярвам. То трябва да си пълен идиот, за да повярваш на тази помпозна глупотевина. И все пак – да работиш е необходимо, а ако с това съзидаваш – и красиво. Но някак го правим без особено желание.
Стига с тези доходи! Те са потискащо ниски, вярно. Ама сме живи, де. Пък и кръчмите пълним, коли с по един човек в тях караме, а Велинград го прочухме благодарение на минералната му вода и стадното ни чувство.
Значи не доходът е заровеното куче.
Работим механично, без дух, без усещане за смисъл. Мразим това, което правим. Ако не сте съгласни с това крайно съждение, защо с тежка въздишка отговаряте „Ами все същото”, когато ви питат какво правите? Ако наистина не го мразите, ще се радвате, че е „все същото”, нали!
Който мрази нещо, мрази себе си, понеже няма „неща” извън нашето съзнание за тях.
Копнеем за ваканциите, страдаме като отминат. Фиксираме се в тях и умножаваме неимоверно страданието си, мислейки за причините му. Чини ни се, че само през отпуската има Бог и само тогава можем да видим и да се насладим на Неговите творения. Сякаш ние не сме от тях, самите тях. Сякаш плодовете на труда ни не са Негови творения. Гларусите и песъчинките по плажа, синевата, дълбините, тревичките, пъстрата гора, бирата, уискито… – всичко, на което се наслаждаваме и копнеем по него, не е ли същото, каквото е и нашият труд – Бог?!
Трудът е есенциално Добро и докато го полагаме трябва да мислим само за това. Материалната отплата е страничен ефект, необходим, за да се храним. Но истинската Отплата за това добро е Добруването. Тази именно награда за всяко лично усилие е за всички! Мерцедесът в гаража ни е ерзац. Когато осъзнаем това чак с божествените частички, които ни изграждат, ще спрем да се мразим, ще добруваме. Каквото даваш, това получаваш. Няма друга алтернатива.

Ееех, стои ми се на караваната! Нека пясъкът да е студен, нека вълните се пенявят, нека облаците да са бабаити…, нека пия уиски вместо бира, а жена ми да бръмчи със сешоара, баш когато искам да послушам вятъра в жълтеещите вече листа…

Отнесох се. Айде, оставям ви.
А вие ме оставете да работя. С любов. Към мен, следователно към вас. Само това прави лятото вечно.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.