Атанас Хранов
Като гражданин и художник аз не мога да приема, че прекрасният храм „Света Марина” окончателно и безвъзвратно загуби стенописите си и достолепната патина, трупана с десетилетия. Духът, който носеше храма бе набързо оплескан с хартиени светци и ангели. Сякаш оплескаха вярата ни. Не приемам и факта, че мраморният под, протъркан от милионите богомолци, е заменен от някаква лъскава настилка, която отдавна я има в повечето офиси, хотели, та дори къщи на Кирил Рашков. А за брутално лакирания, уникален за историята ни иконостас, дори не искам да говоря.
Не приемам също и инфантилното фонтанче в Бачковския манастир, но там стенописите, макар и неразличими от саждите, все още ги има и някой ден ще имаме шанса да се реставрират. Надявам се!
Не ми се говори и за прословутите гръцки тапети “стенописи” в Кукленския манастир. Единственото, с което ме впечатлиха е, че краят на крилото на един ангел беше отлепен и то сочеше нелепо надолу. То и самата обител вече изглежда нелепо, фалшиво, някак китайско.
Православната църквата, в която вярвам, винаги е била за мене упование, че каквото и да стане с този бутафорен, бързащ свят, ще има едно последно кътче с дебели каменни дувари, спасено от чалгата и кича. Че решенията, които тя взема ще са решения на една стара, тежка институция, а не хрумванията на един човек, да бил той и митрополит Николай. Да, тя е собственик на всички тези имоти и има правото да се разпорежда с тях както реши, но това, което очаквам аз като вярващ християнин е, че решенията, които моята църква взема, ще са мъдри и достойни за хилядолетната история, която стои зад нея.
