Хората на Пловдив са като сградите ни, като цялата ни история – носят спомена на античността и духа на съвремието. Сякаш никога не остаряват
Паулина Гегова
Случвало ли ви се е да стоите на едно място и да съзерцавате? Но не природата, а хората, които преминават пред вас, забързани или пък лежерни. Просто да ги наблюдавате съсредоточено и във всеки един от тях да намирате нещо красиво, нещо идентично, нещо специално. Аз го направих съвсем наскоро и това крадливо наблюдение ме доведе до много открития. Открих, че всички ние сме толкова различни, толкова всестранни, сами по себе си автентични, че естествената реакция в сърцето ми, изписа една широка усмивка по устните ми. От онези топлите, събуждащи се неочаквано, дори инстинктивно. Изучавайки хората, вървящи по Главната, бях пленена от разнообразието им. Имаше безброй личности, всеки носещ собствения си персонален свят. От всякакви възрасти, с най-различен стил – костюмари, хипари, елегантни жени или раздърпани младежи. Руси, чернокоси, кестеняви, червенокоси, със зелена, синя, лилава, розова, рижава коса. На расти, на бодлички, пригладени. Обсипани с бръчките на мъдростта или пламъка на младостта. Някои устремили замечтани очи към „горните етажи” на града, други забили поглед в земята, трети оглеждайки продуктите, или себе си във витрините. И всеки един уникален по природа.
Докато ги наблюдавах се замислих какъв ли е животът на всеки един от тях. Какви ли са терзанията му, мечтите, проблемите. От какво семейство произлиза, какво място заема в социалния статут. Защо точно тук, точно в това време сме се събрали под едно небе. Какво ли обединява тези познати и непознати граждани и дали енергиите ни се докосват по някакъв вселенско непонятен начин или се разминават без да оставят диря в отсрещния. Твърде много въпроси, които честно казано, не желая да получат отговор, защото тогава магията ще изчезне, а въображението ще бъде отрязано с ножа на реалността. Харесва ми да се заблуждавам с илюзиите на изградените представи, дори те да се отдалечават от действителността…
Цялата статия можете да прочетете в КАПАНА.БГ
Филибе е български град с преобладаващ анадолски ген сред жителите му. Характерна за обитателите на този град е шовинистичната омраза към всичко и всички,които не са родом от тук. В града се чист език,20% от който са чуждици предимно заимствани от българския. Известен е като градът,който е винаги втори. Това вечно второ място е създало трайни комплекси у жителите му,които взаимно подклаждат омразата си към останалата част от България и българите.