Иво Дернев
Вчера мярнах моя духовен пастир, шефът на пловдивската епархия Николай в МОЛ-а. Аз набивах стръвно мазно бутче от КFC, той бродеше из комплекса в търсене на мазни лачени обуща. Аз бях в измачкани сини дънки “Левис”, той- в прилежно изгладено черно расо. Носеше се като черен гарван сред множеството шарени анцузи “Адидас” (мамка му, всички в тоя МОЛ ходят по анцузи). Аз гледах изпод торбичките от махмурлук, той- изпод диоптъра на очила с рогови рамки. Аз бях разчорлен от тежкия работен ден, той- със сръчно вързана плитка след напевно богослужение. Аз носех часовник “Фестина” за 300 лв. на ръката си, а на дядовата китка цъкаше “Вашерон Константен” за няколко хилядарки. Стана ми мил дядо Николай. Почувствах го близък и за една бройка да го поканя на порция пикантни крилца. Да се омажем в сос барбекю и да си говорим за намалението в “Пиер Карден”. За миг се замислих какво ни свързва. Надявах се да е вярата, олтарът, храмът, Бог. Но не би. С Николай ни сближава суетата. По-близо е Бог до бутик на “Вог”.
