Димана Трънкова плаче, когато убива героите си в Усмивката на кучето

Изпод тепето

Пише първия си роман тайно, става в пет часа сутринта в продължение на три години

Това е най-странното пътешествие, на което до сега съм тръгвала, казва за работата по книгата журналистката- археолог

„Усмивката на кучето” – на корицата ще прочетете „археологически трилър” , но това е една малка част от това, което всъщност е романът на Димана Трънкова. Той е едновременно интересен като текст, любопитен като историческа фактология и истинска литературна дисекция на последните 25 години демокрация. За това колко много хора емигрираха, каквато е съпругата на главния герой, който е американец. От тук – сблъсъкът на чужденеца, който се озовава във всичко най-българско, като наточване на ракия в мазето. Това е една книга, която бихме могли гордо да представим на световния пазар, а на представянето в Петното споделиха един много хубав факт: от Англия и Франция вече преглеждат творбата и единствената надежда е, че съвсем скоро тя ще види чуждестранния пазар.

Светлозар Желев казва, че трябва да разделяме личността на писателя от неговите книги. Има много писатели, които не са интересни като хора, но творбите им са изключителни, а го има и обратния вариант да са интересни личности, но с не толкова добри творби. Димана Трънкова е един микс от таланти. Тя е писател, макар и едва издала първия си роман „Усмивката на кучето”, направи изключителна заявка на българската литературна сцена именно с него. Археолог по образование , което няма как да не си проличи щом прочетете книгата. Вътрешно разбиране за нещата и живеенето с тях. Трябва да си живял археологията, да си ходил на разкопки и да си бил сред мизерията, за да можеш да опишеш толкова добре всичко, което Трънкове е успяла да постигне в „Усмивката на кучето”. На трето, но не и последно място, Димана е и журналист, което си проличава по главната героиня в романа ,Мая, която също е в тази сфера. Но това далеч не е първата й книга. Преди това издава документални книги като „Скрити съкровища на България” , за турците в България, за евреите в България и като цяло насочени към етно-културни изследвания. С „Усмивката на кучето” тя навлиза в една от най-трудните сфери в литературата, където можеш да оцелееш. Романът изисква опит, дисциплина, събиране и живеене с всички образи, които сам създаваш. Друга трудност е, че е почти невъзможно да станеш популярен ако първата ти книга е роман, най-вече в държава като нашата, където в поезията ни е силата, представи книгата и авторката Желев.  
Връщайки се от разкопки, Димана си мисли колко интересно би било някой да напише книга с алтернативна история за именно това място. В същото време й се чете трилър, но която й книга да хване на десетата страница й писва и я захвърля.  Така се ражда и идеята за „Усмивката на кучето”. Аз пътувам на много и странни места, но казвам ви – това е най-странното пътешествие, на което до сега съм тръгвала, казва тя за работата по романа. В цялата книга тя не съди никого – дори и психопата, който убива историци по разкопки по изключително брутален начин. Това са хора, които тя първоначално създава, но после се превръщат в част от самата нея. Плаче, когато някой умира, но пък в същото време се радва адски много на креативния начин, по който е измислила да го направи. Те правеха каквото си поискат, а аз не можех да планирам каквото и да било, пълно безобразие беше, казва Димана и допълва, че се е чувствала като репортер от двайсетте години, който тича назад-напред и само записва какво се случва.
Процесът й на работа е изключително интересен. Цялото писане на романа продължава три години, но никой не е знаел за това. Публиката в Петното на няколко пъти я попита дали абсолютно никой не го знаел, а тя твърдо казваше „Никой!”. Ставала е в пет сутринта, за да може до към девет да е приключила с писането за деня и да отиде на редовната си работа. Друг фактор е бил, че страшно много се е притеснявала от това какво ще й кажат приятелите и дали няма „Ти нормална ли си?” да провали целия процес по писането. Третото – много ревнува и я е яд, че тази история не е само нейна. Особено когато говори с някой, който вече я е чел, го описва като една чиста човешка ревност. Така години по-късно се появява с две огромни папки в ръце, при което първият въпрос е какво носи. Когато най-сетне успява да каже, че е написала роман казва, че за първи път е видяла някой да е с паднало чене буквално. Дори сега, в процес на четене, всеки, който се докосне до „Усмивката на кучето” ще остане с виснало чене. Това е роман, който дори след  хиляди години да бъде намерен ще успее да даде една реална гледна точка за историята ни в момента. Това е адски много болка на едно поколения събрана между кориците. Това е първата художествена книга на една писателка, в която тя е вляла абсолютно всичко от себе и то просто няма как да остане незабелязано.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.