Пловдив бил изоставеното сираче на държавата

Софийски журналист го нарича „кебапчийски град”

Общограждански комитет тръгва на битка за спасяването на града

Владимир БАЛЧЕВ

Навремето Пловдив се славел като културна столица на България. Водещи художни­ци и музиканти ставали учители в гимназиите. Под тепетата се раждало стойност­но изкуство, издава­ли се забележител­ни книги, архитекти­те търсели най-модер­ните решения. Още преди да настъпи нови­ят XX век, нещата взе­ли да се променят, а след 1900 г. полека-лека започнало крушение­то. Пловдивчани осъз­нали размера на катаст­рофата едва след 1907 г.  Романтичната украса на града – чуждестран­ните художници и му­зиканти, се разбягали; културният елит потър­сил спасение в столица­та. На всичко от­горе, уж в името на икономиите, по едно време правителство­то предложило да се закрие Пловдивската народна библиотека и цялото й богатство да се пренесе в София. Пресата опреде­ляла Пловдив като „шантонерски град", „град с еснафски бит, лишен от всякакво чувство за об­щественост и благород­но съперничество със столицата". Управници­те на града били „могъ­щи и нехайни като ази­атски монарси". Никакво движение, никакви стремежи.

Трябвало нещо да се направи. И най-напред да се обединят всички,  които обичат Пловдив и са готови да работят за него. Чудесна идея, но първи се възползвали от нея политиците. И не кой да е, а самият Деньо Ма­нев, най-компрометираният кмет в историята на Пловдив. През октомври 1910 г. скандалният политик прокламирал създаването на Общограждански комитет за повдиганието на Пловдив „в едно трайно и цветущо ико­номическо състояние". Комитетът трябвало да обедини всички „първи граждани, без разлика на политическа принад­лежност и народност". Идеята била да се докара с тръби минералната вода от Хисаря, а Пловдив да се превърне в световноиз­вестен курорт. Напраз­но специалистите обяснявали, че на такова го­лямо разстояние водата ще изстине и ще загуби лечебните си свойства.

В началото на 1911 г. последвал нов опит за формиране на общог­радски комитет. Първа­та работа на комитета била да се избере депутация, която да тръгне по министерските кабине­ти с настояване да се отпуснат пари за сгради на  държавните учрежде­ния в Пловдив. Представителите на бизнеса веднага реагирали – най-важната задача е да се сложи край на правителстве­ната дискриминация  спрямо индустриалните предприятия от регио­н. Според интелигенцията само откриването на висше учебно заведение под тепетата можело да гарантира добро бъдеще на града.

Предложения много, резултати – никакви. През 1912 г. започнала Балканската война, после – Междусъюзническата и Първата световна война. След войните градът бил задръстен от бежанци, брадвите съсипали Княжеската градина и Пепиниерата, улиците изглеждали така, все едно по тях са се водили опустошител­ни битки. Власт­та замислила съкруши­телна мярка – да забрани на дамите до ходят по улиците със скъпи дрехи и бижута. Нарушителките трябвало да плащат свирепи глоби.

В това нещастно време прави­телството повече от вся­кога забравило Пловдив. За близо 20 години гра­дът не получил нито сто­тинка. Малки градчета вдигали училища като казарми, всички по-значими центрове получили нови съдебни палати. За Плов­див нищо. Поради липса на зали, събранията се правели по кръчмите. Отвсякъде неразбиране и дори обиди. Особено се отличили со­фийските новинари, кои­то постоянно се гаврели с втората българска сто­лица. По едно време да­же нарекли Пловдив „кебапчийски град". Да, но през 1935 г. София полу­чила от държавата 15 милиона лева за култу­ра, а на Пловдив подх­върлила жалките 30 хи­ляди. Или правителство­то давало на столицата 500 пъти повече, откол­кото на Пловдив. Това вече е скандална разли­ка. С оскъдните си при­ходи общината трябвало да помага на бедните и бежанците, да поддържа града, да кърпи улици и мостове. За културата оставали мизерни суми.

Все пак пловдивчани не стояли със скръстени ръце. През 1923 г. творците се обединили от Дома на изкуствата и пе­чата. Няколко години по-късно, с помощите, събрани от журналисти­те в Чехия, домът вдиг­нал собствена сграда. По същото време се появи­ло и Археологическо дружество. То си поставило за цел да пази ста­рините и съхрани уни­калния облик на Плов­див, за да се превърне след години в цветущ туристически център. Спе­циален фонд набирал средства за археологи­чески разкопки. Така специалистите получили възможност да изпре­варват иманярите.

През 1933 г. различните формации започнали да обе­диняват усилията си. Идеята дошла от кмета Божидар Здравков. Въз­никнало дружество за подпомагане на стопанското и кул­турното развитие на гра­да, което прераснало в Об­щограждански комитет за защита интересите на Пловдив. Едни до други застанали дейците на Търговско-индустриалната камара, творците, учителите и журналис­тите, различни общест­вени формации. Начертана била дългогодишна програма:  Пловдив да получи университет, държавата да отпусне средства за строителст­во на театър, Съдебна палата, Пощенска пала­та, нови училища и сгра­ди за административните учреждения. С тези искания дейците на ко­митета тръгнали по ми­нистерските кабинети. Първата победа била запазването на Мостре­ния панаир. Следваща­та крачка била издействането на специ­ален закон за закрилата на Стария град. След продължителна битка било постигнато споразумение с държа­вата за връщане на заг­рабената общинска земя. Принудителната „обсада” принудила правителст­вото да отпусне пари за строителство на Пощен­ска палата, като обещало да даде пари и за нови училища.

Тъкмо се отпушили нещата и дошла Втората световна война…