Един малък свят, населен с големи идеи, познат от „Момичето, което предсказваше миналото“. Открит и пресътворен с неповторимия стил на Димовски
Добрият писател живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Така понякога се случва да изпреварва събитията, съвсем инстинктивно
Интервю с Красимир Димовски
Красимир Димовски е роден в Асеновград, израснал e в Яврово. Завършил е Чешка филология. Живее и работи в Пловдив.
Димовски е публикувал стихове, разкази и новели в литературни издания и в периодичния печат. Автор е на сборниците „Ние, кавалеристите“ и „Райската градина“. Последната му книга – „Момичето, което предсказваше миналото“, бе отличена с Наградата на СБП (2021 г.) и Награда „Пловдив“ (2021 г.).
Г-н Димовски, в книжарниците вече е новата Ви книга „Ловецът на русалки“. Предишната – „Момичето, което предсказваше миналото“, се прие възторжено от читатели и критика. Само преди дни сборникът с 13 невръстни разказа получи поредните престижни награди. Очаквахте ли този успех?
Всяка книга си има съдба. Но за разлика от човешката, тя не е праволинейна като време. Книгата може да се спотаи, може за дълго време да не диша, може да прониква, да се връща в себе си, да избухва, да манифестира, отново да се затвори в себе си, да разпръсква тъга или за много дълго да облъчва. Със сиянието на мъдростта, яростта и любовта. А може и да облъчва смъртоносно. Зависи от разпада на думите в нея или пък от съединенията им.
Книгата не е нещо безопасно.
Великите книги могат да нанесат по-големи поражения от Чернобил и по-големи сътворения от ония изначални шест дни…
И все пак за успеха…
Добрите писатели имат щастието или пък нещастието, че не са като спортистите, при които е абсолютно определящо да вземат някаква награда, да се класират на челните места, да се качат на почетната стълбица, иначе многогодишният им труд се обезсмисля. Тази категоричност не е валидна за пишещия човек. Той е самотен бегач, който се състезава сам със себе си. В този смисъл е малко шизофренично да говорим за награди. Но все пак са приятни.
„Ловецът на русалки“ – какво се крие зад това мистично заглавие?
Това са три новели за любовта и яростта. Любовта към сътворението – последният ключ, който отваря вратата между жената и мъжа. И любовта към властта – последният ключ, който отваря вратата между човеците и ада. Стремежът да подчиниш сърцето на света и стремежът да се подчиниш на едно женско сърце се преплитат в тези три истории. Всъщност не знам дали любовта и яростта са различни състояния.
Тези три новели се изчитат на един дъх заради неочакваните обрати в повествованието и изненадващия край на всяка една от тях, край, който трогва, вълнува и замисля. А „Ловецът на русалки“ – третата новела, е по-скоро роман.
Може и така да е, това не е толкова важно.
Любопитно е, че темата за войната в най-страшните ѝ проявления и последствия присъства и в „Момичето, което предсказваше миналото“, и сега – в „Ловецът на русалки“, само че с акцент на диктатора в най-странните му, страшни и комични проявления…
Диктаторът, да. Опитах да си обясня тази изпепеляваща любов към властта, жаждата да владееш света… Трагизмът и страстта в тази любов са се разпаднали на атомите на комичното. Този разпад е в диктатора, този разпад се осъществява в това сбъркано човешко същество, облъчвайки със смъртоносни дози всички – и тези, които му вярват, и тези, които не му вярват, които са готови да умрат в неговото име и които умират от страх от името му.
В новелата „Бащата на света“ опитах да го видя в лудостта му, в „Смъртта на Исус Мухамад“ – в опасното му всепроникване, а в „Ловецът на русалки“ – във всесилното му безсилие.
В последните месеци диктаторът отново е „на мода“…
Да, а много преди това имах един любопитен разговор с мой приятел, литературен критик. Беше ми казал, че новелите са разтърсващи, но недоумявал защо и в трите наред с любовта върви темата за диктатора. Каза ми буквално следното: „Вече сме в Европейския съюз, проблемите на света са съвсем различни, самата дума „диктатор“ е анахронизъм. Това нещо е изчезнало отдавна…“ Така ми каза. Само след няколко месеца събитията го опровергаха. В момента един класически диктатор е поставил на карта живота на планетата.
Писателите предугаждат какво ще се случи…
Ами, предугаждат! Те да не са врачки. Някои си приписват подобни пророчески способности с рекламна цел. Обяснението е много по-просто: Добрият писател живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Така понякога се случва да изпреварва събитията, съвсем инстинктивно. Така мисля.
И „Ловецът на русалки“ е написана в неповторимия стил на Димовски. Стил, който ви отличава и който особено допадна на читателите и на литературната критика. Как го постигате?
Стилът не се постига. Той е състояние, което те намира. Поне при мен е така. Ако е резултат на безброй експерименти, по-скоро не става оригинален, а труднодишащ. Или недишащ. За какво ти е нещо, което не върши работа на живите същества?
И в „Ловецът на русалки“ събитията се развиват между двете митични планини Могила и Могилчица. Всичко е много мащабно, „световно“, макар да е поставено в малка география. Вие наричате това „малкото човечество“…
Да, малкото човечество е достатъчно голямо, за да изживее любовта, яростта, свободата, за да изживее смъртта. Всичко, което се случва при голямото човечество, се случва и тук. А от птичи поглед няма почти никаква разлика. Важно е през определено време да гледаш на нещата като птица.
В едно интервю казвате, че „е по-добре да пишеш, без да говориш, отколкото да говориш, без да пишеш“. Сега, когато вече сте нарушили мълчанието, какво искате да кажете на читателите ?
Попитайте книгите.
За „Ловецът на русалки“
„Ловецът на русалки“ – три новели за любовта и яростта. Любовта към сътворението – последният ключ, който отваря вратата между жената и мъжа. Любовта към властта – последният ключ, който отваря вратата между човеците и ада.
Три истории, пропити с мистичност, вълшебна еротика и драматизъм, олекотен от хумористичните ситуации, в които изпадат героите, водени от своите страсти и стремежи. Смъртоносният стремеж на един мъж да владее света, любовният на една жена да владее мъжа и стремежът към свободата носят хоризонт на „малкото човечество“, обречено да живее между Могила и Могилчица…
Един малък свят, населен с големи идеи, познат от „Момичето, което предсказваше миналото“. Открит и пресътворен с неповторимия стил на Димовски.
Откъс от Ловецът на русалки
Първа част
1.
Небето почна да слиза с всичките си облаци, накрая опря в полето и стана на океан. Вълните тръгнаха към скалите на Стакивкамик* и ги превърнаха в бряг. Зъберите се навириха в освободените небесни пространства, дето слънцето веднага засели, взеха да го бодат и се отегчиха.
Баяна хвърли тоягата, огледа се дали е сама и се събу, после пак се огледа и смъкна полата, трети път обаче не се огледа, защото едната от светлините, жълта до плахост, мина по голите ѝ бедра и изпърха пред очите ѝ, но после се върна и я подхвана чак от глезените: опипа ги, след това запълзя нагоре по гладкостта и спря там, откъдето започваше отвъдното. От отвъдното можеше да излезе бебе или да влезе мъж, но никой от двамата нямаше как да обясни какво е на оня свят, щото бебето не говореше, а мъжът губеше говор.
Баяна седна на скалата, потопи крака в слезлите облаци, обзе я въздигаща се тръпка, въздъхна и каза:
– Бах тая мъгла!
Очите ѝ тръгнаха над океана, минаха през няколко вълни с пухести гребени и отидоха чак до хоризонта, който разделяше сивата от светлата безбрежност и като че ли се ядосваше. Взря се в него, ама не разбра дали е ядосан. Преди малко оттука се виждаше цялото поле с кубчетата на града, от който изпълзяваха по някоя каруца, файтон или автомобил, а дишането на градските човеци покриваше полето със синкавост. Сега то беше потопено в мъгливия океан и Баяна си представи как човеците щъкат по дъното и пускат мехурчета и спря.
Представите ѝ бяха мигновени, но от тях понякога цялата набъбваше, все едно дребният ѝ пиян мъж я нанизваше на едрата си трезвост, а ако представата ѝ беше напориста, препликваше през ококорените ѝ очи, омокряше устните и се стичаше по шията пак натам, към входа на отвъдното. Така, цялата омокрена, потреперваше.
И сега потрепера, защото ѝ се привидя, че някой ден океанът наистина може да издави човеците, а тя да си диша на тоя скален бряг, и от това я изду такава волност, че си дръпна нагоре блузата, пристегна я на възел и се потопи до кръста. Небесната гъстота опря чак до тежките ѝ гърди и ги втвърди.
Баяна не беше виждала океан, нито море, нито широка река, само беше чувала мъжете да ги разказват, защото те ходеха из неравностите на света и събираха знания. От приказките им тя привиждаше тая голяма вода, но за кратко, понеже нямаше сили да си представи цялата безбрежност. Можеше да чете, ала буквите я препъваха, ако беше завършила четвърто отделение, щеше да е изчела цяла книга и тогава представите ѝ щяха да бъдат по-мощни. Така ѝ каза Сияница. Но не ѝ каза, че щяха да бъдат по-тъжни.
Баяна усети гъстата небесност да ѝ минава между бедрата и побърза да ѝ се наслади, преди мъглата да се е раздигнала и тя да щръкне полугола на скалата. Насред планините, които таяха спомен за истинския океан, бил тука преди милиони години, както казваше Сияница.
Баяна разплиска мъглата и жълтеникавото ѝ пищене се понесе над спрелите облаци, но изведнъж секна, и погледът ѝ секна, и дъхът ѝ, и всички потайности, дето той задвижваше в нея.
Една фигура изплува от смъгления океан, мощна като сянката на бика Гарибалдо, после обаче се смали и се избистри.
Не беше бик.
Беше мъж.
Фигурата допълзя до скалите, изправи се, прецапа до брега и позалитна. Беше с опърпана фланелка на бели и сини райета. Мъжът падна на колене и се просна по гръб, като разпнат.
Баяна усети как от дъната ѝ се надига ужас и успя да го захапе миг преди да излезе през устата ѝ. После взе да прави много неща наведнъж: претърча до мъжа, надвеси се над него, побегна обратно, върна се, плю си в пазвата и се прекръсти, щото ѝ заприлича на паднал Христос, а в черквата навсякъде го рисуваха прав. Уплаши се за козите, дето беше докарала да пасат, подбра ги с тоягата, сетне пак дотича до непознатия, той поразтвори очи, тя изпищя и си прикри гърдите, макар че бяха пристегнати в блузата, а надолу беше гола като светлина и тръпките вървяха по бедрата ѝ чак дотам, откъдето започваше отвъдното. Щом осъзна, че се прикрива наобратно, побегна към захвърлената пола, облече я, нахлузи галошите и подкара козите към селото.
То си стоеше между Могила и Могилчица и гледаше отвисоко въображаемия океан, дето ниските облаци правеха и зиме, и лете, и през пролетта и есента, като само сменяха океанските цветове.
Щом стигна под селото, Баяна спря, прекръсти се пак, заряза козите и се върна при мъжа. Коленичи, подпъхна ръце под мишниците му, преметна го на гръб и като изпусна рев на ранена мечка, бавно се изправи. Олюля се, но задържа тежкия товар и каза:
– Чумата да го тръшне! Корбрукрошенец!
Беше чувала тая дума от Сияница. И запристъпва нагоре към козите, дето я чакаха под селото, където пък вилнееше една накървеност…
