Бе лето 1347-мо. В малката двуетажна къщица, на плъвдинския търговец Дренчо Пакул, течеше трескав разговор за новата болест. Дренчо имаше 3 сина, от които 1 женен, 1 сгоден и един момък ,и 2 дъщери, все моми. Имаше и 2 внучета- Зайко и Теменужка.
-Страшна работа е тая болест,- занареди Дренчо. – Мори младо и старо, да заковете всички прозорци и пиле да не прехвърча. До дюкяна, само аз ще ходя или който аз пратя.
-Стига бе тате, – опъна се най-младият син Силян. – То и миналата година така разправяха, че страшна болест тръгнала, пък се оказа че Китка Росна, която носи бокалите в кръчмата на бае Калю, долу до реката, преспала с венециански търговец, без онзи да се обади на портика, като влизал в Плъвдин, та половината град пламна.
-Не е таквази болест, шапшал такъв, – скастри го Дренчо.
-Да не ти знае много устата. Божие наказание е туй, щото много греховни станаха хората, не ходят в черква, не почитат Господа, на старите почит не отдават,- занареди Чубра, вярната спътница в живота на търговеца Дренко.
-То ний кво сме виновни, че дядо владика яде сланинка преди Великден,- обади се Мануш, най-големия син на Дренко.
-Няма да говориш така за владиката, – скастри го Дренко. – Той всяка неделя влазя в нашия дюкян.
-Влазя, ма не купува, изсумтя Мануш.
-Хайде Учке, Янице,- повика дъщерите си Чубра. – Елате да видим какво имаме в зимника, колко дни можем да изкараме, без да ходим на чаршията.
-Ох, портокалчета, портокалчета ми се ядат,- изписука внучката Теменужка.
-Кви портокалчета, ма,- гракна другия внук Зайко. – Хладилни камиони ще има чак след 5-6 века, докато ги докарат от островите и стават на пюре.
– Сливи ще ядете и двамата, – въдвори ред отново Дренко. – Я бе Зайко, като ти знае много устата, върви да занесеш овесена каша на вуйко си Страхил, днеска варди на кулата до източната порта.
-Уф бе дядо, как да го позная, те сега всички стражници са си спуснали забралата и мушкат с копието, който ги доближи на 4 разкрача.
-Оправяй се, всезнайко такъв, ти не си в застрашената група, ти ще ходиш.
Всички се разпръснаха да си гледат домашната работа, а аз си свалих очилата, пренасящи ме назад във времето, за да не изтърва извънредното включване.
