Кирил Николов
Като хлапета бяхме страшни калпазани. Звучи като хвалба, ама как да се похвалиш с нещо, което всички момчетии имат в биографията си. Нашата история от прогимназиалните класове не е с нищо по – оригинална от безброй други такива. И все пак, понеже ми хрумна нещо, бих искал да споделя с вас частичка от нея.
Знае се, в училище има тартори, пред които и учителите се смиряват. Е, по времето на моето ученичество това беше много различно. Понеже в едно общество, дори и детско, все пак има тартори – няма как, тарторството беше допустимо в някакви санитарни граници. Прекрачването им водеше до тежки, направо доживотни последици – изключване от хубавото школо и пращане в долнопробно такова, казарма в строителни войски заедно с циганите /тогава ромската раса не беше призната по тези политически ширини/, а накрая – работа на смени в завода, описан от Никола Йонков Вапцаров /ако се сещате за него, де!/.
Та в нашето училище – по онова време просто реномирано, а сега – свръх елитно /според мен вече е дъщерно учреждение на заводите „Мерцедес”/, разбира се, също имаше тартори. Тази титла се извоюваше на плочките в двора – който първи ги целунеше с муцуна или с гъза си, губеше съревнованието в този сървайвър. Не се трепехме – просто един побеждаваше, а друг се признаваше за победен. Малко насилствено, но все пак честно и дори красиво, по момчешки. Момичетата ни ръкопляскаха и с това се изчерпваха еротичните ни въжделения.
Целия коментар може да прочетете на КАПАНА.БГ
