Ангелина АнгеловаЗаредена съм с толкова положителна енергия,че не мога да спра да искам все повече от себе си и от живота. Обожавам нещата, с които се занимавам, и нямам намерение да спирам. Знам, че всеки ден, когато се събуждам, има за какво да мисля и трябва да действам,не съм от тези, които нямат идея каква е тяхната цел. Когато съм в университета, не спирам да се радвам на всички млади хора там. Те вярват, че в образованието има смисъл- дерзаят да работят върху себе си. За някой това е нищо, това е нещо маловажно, но този някой има друг смисъл за самия себе си. Възхищавам се на младите хора, избрали да останат в България и да продължат тук висшето си образование. Гордея се със себе си, че и аз съм сред тях. Не е лесно, не всичко у нас е розово, но е по-лесно и по-достойно, отколкото да избягаш и то да избягаш от това, което си ти на практика.
Не се срамувам да излагам личния си живот и тяло на показ, защото се гордея с тях. Зависима съм само от Господ и нямам какво да крия. Със сигурност това, което е в главата и в сърцето ми, е много повече , от това, което е тялото и лицето ми, но до него имат достъп само най-близките ми хора. Най-скъпото, което имам е усмивката, защото тя не се появява на лицето ми при вида на лъскави бижута и подаръци, нито при срещата с човешкото нещастие и болка. Усмивката ми грее, когато чуя гласа на майка ми, когато видя колко горд е с мен баща ми, когато показвам студентската си книжка на дядо, когато баба ми сложи на масата домашно приготвена храна, когато видя искреността в очите на дете, когато срещна друга усмивка по улиците, когато се радвам на успехите на приятелите си…
Усмивката ми показва каква е душата ми. Иска ми се всички хора да могат да усетят топлината, с която съм заредена, да ме видят такава, каквато съм, не искам да ме харесват, а просто да ме оценят. Достойнството на хората не се измерва с еднократни техни постъпки, а с ежедневните им действия. Не мога да отговоря на злобата със злоба, защото не съм възпитана така, защото това означава да принизя личността си до онази човешка фаза, когато губиш себе си и се превръщаш в един критик на нечие друго творение. Когато към мен има насочена повече от поносимата завист и агресия, насочвам мислите си към философията, опитвам се да разбера тези хора и да не натрупвам негативна енергия към тях…просто се усмихвам.
