Девет десети от хората са роби на социалните конвенции, казва писателят
Много, много радикален съм в работата. По пътя си се налага да бъда суров и към близките си, и към себе си
Един необикновен човек с мисия. Така мнозина описват Милен Русков, авторът на може би най-добрия и истински български роман в последния четвърт век- Възвишение. Писателят е в Пловдив от няколко дни, в очакване на театралната адаптация по книгата му на 10 септември. Милен гостува в редакцията на Под тепето за един искрен разговор за мисията, работата, мечтите, живота и неговото лично възвишение.
– Казват за теб, че си човек с мисия. Как приемаш това определение за себе си?
– Не мога да го осъзная така. Аз се чувствам като човек, който пише книги. Колкото се може по-хубави книги. Не мога да се видя отстрани и да се определя като човек с мисия. Аз съм вътре в нещата, в тяхната направа, в практиката. Когато си в направата на нещата, някак си не ти идват такива определения. Ти мислиш само как да го направиш, как да напишеш нещо, как да стане по-хубаво. А дали това е мисия- нито е моя работа да го кажа, нито аз бих могъл да го кажа. Защото, когато човек прави нещо, той няма много ясна представа какво е това нещо. Това се вижда най-добре отстрани и след време.
-И все пак, може ли да те поласкае едно такова определение?
-Разбира се. Много се радвам, когато книгите ми намират признание. Това означава делото на живота ти, това, на което си решил да се посветиш, да намери признание. Това е голямо благо. Така че- да, разбира се, че ме много ме радва, тъй като ласкае не е точната дума. Трудно е аз да бъда поласкан… както и обезсърчен. Нито едното, нито другото действа особено при мен. Но ме радва много това, че книгите ми намират признание. И което е по-важно от признанието- се радват на любов. Те са обичани книги от доста хора и това е вече много хубаво.
-Мнозина твърдят, че Възвишение е само началото на твоето творческо въздигане и вече очакват чудеса от теб. Как подходи към работата по новата книга след този шедьовър? Имаше ли напрежение в първите изречения, че трябва да надскочиш Възвишение с тях?
-Няма напрежение. Аз съм писател, който пише големи книги вече от доста време- 10 години. Просто другите ми книги минаха по-незабелязано по две причини. Едната е, че те не са толкова силни, колкото Възвишение и другата е, че не са на българска тематика. Когато едно нещо е художествено силно и е на българска тематика, то естествено има голям шанс за успех сред българската четяща публика. Но това, което исках да кажа, е, че аз имам всъщност дълъг и богат писателски опит. С три големи и трудни книги. Ако ги събереш ще излязат над 1000 страници. Този опит ме е научил как се пишат книги. Аз се чувствам много уверен. Не може да ме разколебае успехът на една книга и свързаните с този успех големи очаквания. Успехът ме радва, големите очаквания не ме плашат никак. Аз правя тези неща по определен начин. Знам какъв е начинът и ги правя по него. Въобще не ме притеснява.
-Очакванията към следващата ти книга са големи. Можеш ли да разкажеш нещо за нея?
-Да, мога. Аз искам да напиша книга на българска тематика за 20-те години на миналия век. Тъй като смятам, че в новата българска история в последните 200 години, има две хубави истории, които аз искам да разкажа. Едната е Възраждането, а другата е 20-те години. Едната съм я разказал във Възвишение. Тази, за 20-те години, ще я разкажа в следващата си книга. 20-те години са много интересен период, много драматичен, защото има много остър политически сблъсък в България. В същото време страната започва да се модернизира. Животът става интересен и това съчетание на модернизация с много остър политически сблъсък е много интересно, защото е разнопосочно. Политическият сблъсък тогава е бил пълен с насилие, много примитивно и жестоко насилие. В същото време модернизацията на България започва да я европеизира. И двете неща вървят заедно, което е все едно да сложиш заедно светлината и сянката. Този период поражда много интересни личности- да кажем двамата най-големи превратаджии в българската история Дамян Велчев и Кимон Георгиев. Автори на три успешни преврата. Те са много интересни хора. Интересни са и средите, от които идват- Военният съюз. Те са колкото интересни, толкова и опасни хора. Също като комунистите, с които спорят. Именно около спора между Военния съюз и комунистите е най-интересно. Едните правят преврати, другите взривяват църкви и т.н. Този спор е много драматичен и представлява много интересен сюжет с много ярки герои. 
-Живеем в твърде интересно време. Мислиш ли, че можеш да му посветиш роман? До голяма степен времената от 20-те години и днес се припокриват, но с различни нюанси.
-Аз разказвам добре, когато видя някаква история завършена, с начало и край и добре рамкирана. Това става само когато човек разказва за минали времена. Тъй като в миналото, да кажем в 20-те години, можем да видим кога историята започва. Има сюжет, който стартира, развива се донякъде и свършва. Това ти дава много ясна рамка на собствения разказ и прави тази история много по-разбираема за теб самия, защото тя вече е завършила. Ясно е кой е участвал в нея, ясно е кой какъв е бил. Историята е прояснена и може да я проучиш в детайли и е добре да разбереш какво е станало, а после да го разкажеш. Докато в съвременността това не може да бъде направено. Тъй като съвременността е поток, тя е непрекъснато в движение. Не е завършена история, няма ясни рамки, има отворен край. Не е ясно кои и какви са действащите лица в нея. Има много неясноти, когато човек разказва за съвременността. А когато разказва на историческа тематика- там е ясно. Не всичко, разбира се. В 20-те години има няколко случки, които са грамадна мистерия. Но все пак има ясно очертани лагери, герои, сюжет с ясно очертано начало и край. С ясна предистория, с ясни последици. Тоест, голямата история на обществото я има завършена и трябва просто да я научиш, да я претвориш във въображението си и я преразкажеш по колкото се може по-художествено- убедителен и въздействащ начин.
-Колко време ти отне проучването по настоящата ти книга?
-Аз не съм свършил, но до момента ми е отнело около 8-9 месеца. Тези проучвания обикновено продължават около година.
-Споменахме съвремието. Как анализираш ситуацията днес? Как ти се струва България?
-Очакването на категоричен излаз от някаква ситуация е неоправдано очакване. Категоричен излаз от някаква ситуация се получава изключително рядко- това обикновено става, когато има революция, много насилие, голямо кръвопролитие. Тогава много ясно и категорично се излиза от една ситуация и се влиза в друга, която далеч невинаги е по-добра. В този смисъл самото очакване за категоричен излаз от една ситуация и влизане в нещо ново, което едва ли не ще започне утре или следващия месец, е исторически много наивно. Никога не става така. От една ситуация не се излиза категорично, а се преминава плавно, с дълъг преход, в друга. Това е общо взето бавно движение, съпроводено с много отклонения встрани, връщания назад, което може да изпълни с голямо огорчение и раздразнение нетърпеливите хора. Но това си остава за тяхна сметка. Нещата следват своя ход и обикновено той е бавен, преминава от една форма в друга по начин, който е по-скоро неусетен, малко по малко, отколкото с някакви драматични и резки промени. Тъй че животът в България няма да се промени с драматични резки промени. Той ще се променя, надявам се към добро, бавно, постепенно, малко по малко, защото това е начинът, по който стават нещата.
– Къде сме ние в това движение?
– Това движение няма край. То е постоянно. В този смисъл, ако на някого това му прозвучи обезкуражително, то си е за негова сметка. Аз бих казал, че българският преход е безкраен. Фразата, че преходът в България свърши, е дълбоко погрешна. Не е свършил и никога няма да свърши. И непрекъснато ще се прехожда от едно състояние в друго. Хората непрекъснато ще бъдат недоволни от състоянието, в което се намират, и ще се опитват да стигнат до нещо друго. Това недоволство ще поражда непрекъснато у тях напрежение от сблъсъка между действителността и техните очаквания, надежди и желания. Такъв е животът. И така се живее навсякъде- в България, в Англия, в Америка, в Холандия. Не мога да кажа къде сме, защото това не е движение, което има крайна точка. То е като движение на река- тя непрекъснато тече. И преминава от едно в друго, с колебания, отклонения… Общо взето най-доброто нещо, което човек може да направи в такава житейска ситуация, еднаква за всички хора и нации, е да върши своята работа, колкото се може по-добре, и да се опита да подреди, колкото се може по-добре своя собствен живот, като се старае това да не става за сметка на другите. Това, което казвам, прилича на класическа формулировка на буржоазния егоизъм, но на мен то ми се вижда просто формулировка на здравия разум. Не можеш революционно да промениш света- ако се опиташ, дори да успееш, много е възможно да останеш недоволен от това, което ще се случи. Единственото, което може да направи човек, е да вземе собствения си живот в своите ръце и да направи с него нещо- колкото се може по-добро.
– За какво мечтае Милен Русков? Вече не се задава този въпрос, а той е толкова истински?
– Понеже аз съм намерил пътя си в живота, наясно съм какво искам да правя, нямам мечти в общоприетия смисъл на думата. Защото, ако внимателно разгледаш значението на думата и това, което повечето хора свързват с нея, ще установиш, че под Мечта те обикновено разбират да станат това, което искат да бъдат. А повечето хора не са това, което искат да бъдат. Тази мечта почти никога не се сбъдва. Огромната част от хората никога не стават това, което искат да бъдат. Но аз съм станал- аз искам да бъда точно това. И при това положение от тук нататък моите мечти са свързани с това да мога да продължа да правя същите неща, да вървя по пътя, по който съм тръгнал, защото това е пътят на моята същинска реализация, на реализацията на моята личност. В този смисъл моята мечта е да мога да напиша още няколко, колкото се може по-хубави книги. Това е, което дълбоко ме интересува.
– Май живеем в лениви времена. Как биват приемани хора като теб- тотално отдадени на работата?
– Ооо, в това отношение аз съм много, много радикален. И поради това съм получавал големи упреци, и съм търпял големи лишения. Това е цена, която си струва да се плати. Защото това е най-важното нещо в живота- да откриеш кой си, какъв искаш да бъдеш, да прецениш това правилно, да не сбъркаш, и да станеш този, който искаш да бъдеш. А това много често е свързано с лишения, неразбиране от околните, понякога със суровост към тях. Защото по пътя често се налага да бъдеш суров към свои близки хора както и към себе си. Това е път, изпълнен с перипетии, но си струва, защото просто това е най-важното. И само това може да направи човека трайно щастлив. Нищо друго. Хората затова ходят и пазаруват като обезумели по магазините, когато имат пари, разбира се- защото нещата, които купуват, им служат като заместител. Те си доставят краткотрайно щастие чрез собственост върху някакви вещи. Между другото, аз подозирам, че изобщо този грамаден стремеж на хората към собственост, към притежаване на вещи, е компенсаторен механизъм. Аз никак не съм сигурен, че това се дължи точно на алчност. А съм много склонен да мисля, че това се случва, когато човек не стане това, което иска да стане. Когато някъде дълбоко в себе си осъзнава, че той не иска да работи в този офис, не иска да бъде шофьор на такси, станал е лекар, а е искал да стане художник. Това е грамадна част от хората. Най-малко девет десети от тях са роби на социалните конвенции и на обстоятелствата, които са ги формирали като социални единици. Те са будни, но в голямата и доста сурова машина на обществото. А не искат да бъдат будни. Искат да бъдат нещо друго, но не могат. И тогава започват да компенсират това огромно неудовлетворение, което съзнанието носи, с придобиване на вещи, собственост, екскурзии в Италия, розова кола…ще си доставяме краткотрайни радости, с които ще се залъгваме за някакъв малък период от време.
– Какъв друг избор имат девет десети от хората всъщност?
– За много от тях вече е късно. Човек взема такива важни решения до определена възраст. От 30 години нататък, и особено ако си семеен, става много трудно да промениш живота си. На практика те нямат изход. Но по принцип това, което човек трябва да направи, докато е млад, е да разбере какъв иска да бъде, да прецени това правилно, защото може да сгреши. Аз съм правил такава грешка в живота си- бях тръгнал към друга професия и добре, че се дръпнах навреме. Всички ме смятаха за луд, като си тръгвах. Защото си бях осигурил една добра житейска перспектива. Но си казах- не, аз не искам да бъда такъв, не искам да бъда учен. Искам да бъда писател. И се отказах от тази кариера. Взех правилното решение. Ако пропуснеш този много ключов момент в живота, от там нататък вече става много, много трудно да промениш напълно живота си. И си осъден да се носиш с мнозинството, което се състои от хора, направили погрешен избор за живота си. Почваш да се носиш с него, да съжаляваш, да си намираш оправдание и да си доставяш малки радости. И това е животът ти.
– Какво притежава Милен Русков?
– Много малко неща като материална собственост. Но за щастие съм финансово независим- книгите ми дават възможност да живея от това, което обичам. Сега вече ми дават- преди не. Но и преди работех друго нещо, което обичам- дълго време се издържах като преводач, пак на книги. Та не притежавам нищо особено. За щастие- не живея и в лишения. Най-важното нещо, което притежавам, са моите художествени умения и напълно уверената ясното затова какъв човек съм, какво искам, какъв трябва да продължа да бъда.
– Това е твоето лично Възвишение…
– Да!
– Как намираш спектакъла Възвишение? Какво очакваш от театралната адаптация на романа си?
– Спектакълът става хубав, въздействащ. Добчев е много добър режисьор, има хубава концепция, добре умее да ги прави нещата. Артистите са много въодушевени, ентусиазирани от това, което правят. А това е нещо много рядко в съвременния театър. Те гледат на участието си в този спектакъл като на изкуство, а не като на халтура. Това е много обещаващо, защото всеки дава максималното от себе си, а някои от тези хора са много талантливи. И когато се изцеждат в името на идеята- това е много добра гаранция за успех. Мисля, че ще стане хубав спектакъл, не непременно в тоналността на книгата. Книгата е по-смешна, а спектакълът- по-дръпнат към драмата, към трагичното. Въпреки че има много смешни моменти в него.
– Знаеш ли, че над 50 процента от хората, чели Възвишение, дълго време говорят на котленския възрожденски диалект от книгата?
– Знам, да. Една от причините е, че езикът сам по себе си е много сладък. И е много смешен. Хората това го оценяват, усещат я тази слабост. И второ- аз, струва ми се, съм прокарал този език през много интересни, вълнуващи герои. И симпатията към героя поражда и симпатия и вкус към езика, на който той говори.
– Ти лично кога ползваш този вълшебен диалект?
– Когато си правя шеги. Особено като отида при баща ми в Котел- много често го ползвам.
– Котел ти действа възвисително…
– Не съм сигурен, че точно това е думата. Котел е много подигравчийско място. Там , като отидеш, попадаш в една среда, където хората имат много мощно, подигравчийско чувство за хумор. Аз се чувствам добре в такава среда, защото и аз имам такова чувство за хумор. Всеки там носи много на майтап. И би трябвало, защото иначе ще се побърка. Котел ми действа много разведряващо точно заради това. Там хората живеят трудно и в същото време имат страхотен усет към комизма. Имат комически дух. Той е суров комизъм, не е буржоазно загладен. Безкомпромисен комизъм, много хубав. Така че възвисително не е точната дума. Котел ми действа разведряващо и развеселяващо. Това са думите.
