Лекарствата и антидепресантите не са изхода от „пропастта на страха“
Можете да си помогнете, с помощта на всичко, което обичате и ви прави щастливи
Това е разказ на нашия репортер Екатерина Стоянова, която е преминала през този проблем и не се тревожи да говори за него. Представяме ви разказа и от първо лице, като възможно най- достоверен източник на информация по темата.
В последните години често се срещат много млади хора с паническо разстройство. Това е резултат от напрегнатото ежедневие и натрупани психически травми в миналото. При него се наблюдават внезапни пристъпи на неудържим страх, наречени „панически атаки“, както и физически неразположения. На лице са силно главоболие, гадене, треперене, виене на свят, отпадналост, затруднено преглъщане и дишане, изтръпване, загуба на ориентация и на усещане за реалност, страх от предстояща смърт. Човек се чувства безпомощен, погълнат е от силен (неоснован) страх, изпитва нуждата да наблюдава сърдечния си ритъм и дишането си, придобива усещане за предстояща гибел. След като атаката отшуми, се появява страхът от бъдещото й повторение. Настъпва кръговрат от паник-атаки и страх от тях. Човек става нетрудоспособен, асоциален, ужасен от случващото се и затворен. Много рядко някой проговаря за това състояние, защото самата мисъл за него е почти убийствена и може да доведе до нова атака.
Аз имах паническо разстройство в продължение на 3 години. Паник-атаките ми се появяваха през няколко часа, с продължителност около 30 минути, които изглеждаха като цяла вечност. Това е едно от най-мъчителните състояния, в които съм изпадала. 3 пъти ходих на невролог и ми изписаха различни лекарства, като дормиплант, ципралекс, деанксит, после минах на по-силни, а след това – на антидепресанти. Всички те помагат, докато се приемат. Спреш ли – край! А дори да не спреш, действието им намалява с времето. Страхът се появява и ти се иска да излезеш от тялото си, защото не можеш да понесеш още един подобен срив.
Един ден си зададох въпроса – защо продължавам да приемам медикаменти, след като вече не ми помагат? Пия хапчето и час по-късно усещам как съсредоточено слушам дишането си и си мисля „ето, сега ще спра да дишам, не мога да дишам, защо не дишам нормално…“ Реших да пробвам друго.
От година и няколко месеца не съм имала панически атаки.
Първата стъпка към справянето с това състояние е човек да осъзнае, че това е разстройство на нервната система, което няма да доведе до смърт. Всичко се случва в мозъка – самовнушение. Трябваше да разбера и приема, че това е само страх, а страхът, сам по себе си, е гибел.
Трябва да разбере защо се страхува. В тази фаза е много трудно, защото, докато се рови в спомените си, човекът е много податлив и крехък. Трябва да запази спокойствие.
Спомних си всяка ужасна емоция, която съм изпитала в миналото си и всяка трудна и „грозна“ ситуация. Всички сълзи, страх, бой, подигравки, предателства, раздели и т.н. – всичко изплува в съзнанието ми.
След като това се случи, необходимо е да осъзнае, че всичко това е в миналото. Дълбоките психически травми са резултат от изминали болежки.
Разбрах, че съм пораснала и надживяла това и е време да го оставя зад гърба си. Мястото на миналото не е в настоящето. Най-трудно е човек да осъзнае, че вече не е онова малко дете, а стойностна личност и трябва да гледа напред. Аз направих така: записах в тетрадка всичко лошо, което съм преживяла и го съпоставих с настоящето. Важно е да се съпостави всичко – от най-незначителното до най-силното негативно преживяване с настоящето.
От тук нататък следва приятната част
Започнах да се занимавам повече с всичко, което обичам, като първо се заех с преодоляването на пирофобията.
Пиротерапията ми се състоеше в наблюдаване на пламъци в камина, печка или лагерен огън – много успокоителни гледки и звуци, които влияят благоприятно на нервната система. Имам лош спомен с пожар, затова се страхувах от огън. Тук ми помогна един от най-близките ми приятели, който ме научи да си „играя с огъня“ – да въртя пой /кевларени топчета, закачени на верига, които се напояват в гориво и палят – танцува се с тях/. Така се изправих срещу един от най-дълбоките си страхове, който се превърна в мое хоби.
Арт-терапията не беше точно като познатия ни психологически метод, но подобна. Рисувах картини, без да се замислям за крайния резултат – просто използвах цветове и ръката ми си играеше. В началото рисувах негативни картини, но, с течение на времето, цветовете станаха по-светли, а рисунките ми – по-слънчеви и позитивни. Съзнанието ми се прочистваше.
Животните и природата носят неповторимо спокойствие. Играта с кученце или разходката между дървета/по полянки е невероятно лечение.
Всичко останало влияе благоприятно – приятна музика, благоуханна вана, слънчеви бани, медитация, разговори с близките. Просто човек трябва да се отпусне и да се отдаде на момента, да се съсредоточи върху любима дейност – така не мисли за страховете си и те си отиват.
Може ли някакъв имейл за контакт с Екатерина Стоянова?