Ние, като Титаник, караме точно срещу айсберга и не можем да завием, казва замислен художникът преди поредната си самостоятелна изложба
Маестрото тръгва в търсене на Светите земи, кани всеки на това пътешествие
Преди хората да тръгнат да бягат, нека бъдат граждани и застанат на мястото си. И всеки да направи първо неговия личен свят малко по-красив, за да променим всичко
Художникът Атанас Хранов е пред откриване на поредната си самостоятелна изложба. На 7 септември, маестрото ще посрещне ценителите на изобразителното изкуство в галерия „Филипополис”, за да покаже новия си цикъл от поредицата за халдейците- „Дневниците на Балтазар”. С твореца за работите му, естетиката и ежедневните й убийства, за нашествията и формалния свят разговаря Иво Дернев.
Пак избра Балтазар, този път надзърташ цветно в дневниците му. С какво е толкова любима тази тема на художника в теб и по какъв нов начин ще я представиш на публиката?
Сега ще покажа своето продължение на предишната изложба „Чайниците на Балтазар”. Всички познават Балтазар само с известната библейска сцена. Но всъщност мен ме интересува целия останал живот на Балтазар. Точно тази последна нощ на Вавилонската династия най-малко ме интересува. Халдейците като един просветен народ, тяхното ежедневие и техният светоглед е важно за света. Затова изложбата е „Дневниците на Балтазар”, като под това име разбирам всичко, което са оставили това племе халдеите на цивилизацията. Ще изброя малка част от него, за да припомня. Те са фрагментирали времето и са го формулирали като часове, минути и секунди. Това, че кръгът е 360 градуса също е нещо, което те са ни оставили. Те са формулирали и астрологията. Тримата влъхви са халдеи, които от преданията на пророк Данаил, запазват знанието за звездата, която ще падне и кътат това знание почти 500 години. И когато я виждат на небосклона, разбират, че се е родил Христос и отиват да му се поклонят. За такъв народ става въпрос. А публиката ще види странния магичен свят на Балтазар през моите очи.
След Балтазар идва нещо ново сигурно. Какво?
Работейки в тази тема за халдейците, лека по лека започвам да поемам в една нова посока, която предполагам ще е в основата на следващата ми изложба- В търсене на Светите земи. Акценти от нея ще видите и в последните ми три картини от цикъла, който ще подредя в галерия Филипополис. Всъщност, тя е естествено продължение на Балтазар, където говоря за стремежа да откриеш нещо ново, красиво, идеално и смислено, като тук вече става по-персонално според мен, по-лично е. Всеки един, който е тръгнал да твори или съгражда в някоя област, по някакъв начин е тръгнал да открива Светите земи. Защото Светите земи аз разглеждам като общо понятие. Има нарочно търсен аналог с Кръстоносните походи, които тръгват да освобождават Йерусалим, да търсят Светия граал. Но смисълът на Светите земи, който аз употребявам, е за този изгубен красив свят, в който искаме да живеем. Защото на мен, този свят, в който живеем сега, не ми е никак красив. Свят, в който святото е тежко принизено до широка употреба. Колкото нещо е по-достъпно, днес то е толкова по-ценено и търсено. Това не са Светите земи.
Еднорозите в последните ти три картини аналог с Кръстоносните походи ли са?
Да, но аз съм използвал митично същество, вместо боен тежък кон. Сложих едно красиво грациозно създание, което показва други измерения, друг свят, други Свети земи, не онези, които знаем на Изток.
И в същото време, днес върви един друг поход, в обратна посока…
Да, само че не с доспехи и коне, а с други средства. С надуваеми лодки. Колко интересен и тих поход, без много шум, но далеч по-ефективен.
Ако си спомняш, предният ни разговор бе точно във време, когато отново говорихме за изгубена естетика, срутена красота, паднали паметници на културата (събореният тютюнев склад на „Одрин 8”), говорихме за нашествия… Това съвпадение ли е?
Не е. Това е една голяма тема, която не е за един, а за много животи. И е ежедневна тема. Красотата и интимността на истинския, реалния свят, лека по-лека почва да изчезва и се намесва един виртуален свят, който никой не знае какъв е. Със сигурност не е реалният. Той е измислен свят, в главите ни, който се ползва единствено от нас самите и в същия момент използва единствено нас самите.
По-замислен си от предния ни разговор…
Май е така. За съжаление, всичко това, от което ние малките, нормални хора се страхуваме, едно по едно се сбъдва. И всеки си мисли: Абе може нещо да стане, да се размине работата! Но няма да стане, няма как да стане. Имаше една аналогия на Джеймс Камерън по повод Титаник. Той каза, че светът в момента малко прилича на този знаков за историята лайнер. Толкова огромен, тежък и неповратлив е нашият свят, че като Титаник, дори да се опита да направи някакъв завой, за да избегне бедата, не може. Ние сме го натоварили с толкова много неща този кораб и имаме арогантността да смятаме, че е непотопяем. Също като Титаник, който потъва от първия път. И ние сега виждаме айсберга, но няма как да направим завоя. Тази огромна машина не може да се съгласи да тръгне наляво или надясно. Става въпрос за всичко- миграционни вълни, климатични промени и прочие. Ние не можем да завием и караме точно срещу айсберга.
Толкова колоритният в творчеството си художник Атанас Хранов май е тъжен и песимистично настроен?
Опитвам се да не бъда. Не бих казал чак песимистичен. Можи би по-вглъбен и дълбок…
Кой е цветът на света днес?
Пурпурен.
А на Пловдив?
Цветът на Пловдив не може да е един. На едно ниво Пловдив живее, красив е, радостен, усмихнат. На друго ниво става съвсем друг и различен. Той е като пачуърк. Някъде е във възторг, другаде е пълно падение, мизерия, сажди и дим. Как да назовеш цвета му. Примери много. Това, което се образува като начин и стил на живот в Капана и продължава да се образува, страшно много ми харесва. Аз ходя и ще продължавам да ходя там, защото наистина, малко по малко, стана като ядро, което започва да завихря все повече и повече хора. Това нещо пък напълно контрастира с разни други страсти, които се разиграват тук. Тази липса на морал да запалиш една сграда или да я докараш до там тя да изгори по един или друг начин, ме втрещява. Има всякакви механизми собственици на такива сгради да се убедят да ги поддържат и да ги накарат да заживеят. А пък когато човек си зададе въпроса как сградите на Кудоглу са станали нечия частна собственост, а не се на хората, както е искал този голям човек, тогава вече не просто може да се вглъби, а и да се вбеси. Ето друг пример- ставам свидетел на поредната акция срещу Алеята на Борис Христов, която пак е олята с някакви бои. Което говори, че чисто и просто институциите ги няма в случая и не ги интересува. Защо не ги интересува? Това е собственост на общината и от там наша, на всички.
Какво може да умори художника в теб?
Нямам идея. Засега ми е забавно и много интересно да рисувам. Доставя ми удоволствие, когато намеря темата си и формата, в която да облека тази тема. Но кой знае, времето ще покаже. Има художници със завидно дълголетие като творци, надявам се и на мен така да ми е писано.
Има ли момент, в който ти идва да хвърлиш четката и боите и да си кажеш: „Мамка му, защо да го правя?”
Четка и бои няма да хвърля, но мога да хвърля нещо друго. Четката и боите по-скоро са едно спасение в един друг свят, където можеш да избягаш от онова, което те потиска. Аз мога да избягам в ателието си, където външният свят го няма. И да рисувам, като така пък се потапям в напълно друга вселена. Но като изляза от ателието си и вляза в света навън, ми идва да хвърлям други работи, не четки и бои.
Как да бягат другите хора, ако не могат да си служат с четката и боите?
Бих им препоръчал малко преди да тръгнат да бягат, да станат граждани и да си застанат на мястото. Всеки да направи първо неговия личен свят малко по-красив. Това всъщност е напълно достатъчно. Ако всеки го направи, то общността на тези чисти и красиви светове ще оправи всичко останало. Но липсата на гражданско отношение и позиция създава този неприятен и грозен свят, от който много искат да избягат. Гражданина го няма. Трябва решително да се промени всичко. Да си гражданин е привилегия, но и голяма отговорност. Хората, които не допринасят за този свят или му вредят, не би трябвало да имат всички права, от които се ползват другите.
Да се върнем към изложбата, отново има много интересни същества, налапали димящи цигари…
Това не е възхваляване на порока, защото аз самият не пуша, но това е един начин да приобщиш към хората едно същество, едно животинче. Защото пороците са характерни за хората. По същата логика мога да нарисувам заек с чаша вино…
Но така заекът ще те подпие?
Хаха, да, точно така, и не е редно.
Какво виждаш към днешна дата от върха на Пловдив- там, където живееш? Освен дима, разбира се…
Ха, какъв бе този пушек в последно време! Ужасна работа. Но виждам и много хубави неща. Пловдив е прекрасно място за живеене. Не знам дали това зависи само от мястото, или пък е някакъв генотип. Нямам отговор на този въпрос. Откъде идва този аристократичен и бохемски дух? Впрочем, по някакъв начин го усещам това и в Бургас например, който ми е сходен като начин на живот с Пловдив. В този ред на мисли, искам да изкажа един комплимент за бургаската община и техния митичен кмет. Изложбата, която те направиха наскоро, е чудесна, на много високо ниво, и начинът, по който общината помага на градската галерия е пример, който трябва да последват всички. Поддържана перфектно галерията там има пари и да попълва фонда си, което прави всяка година. От тази изложба например имаше много награди, които съответно са картини, оставащи във фонда на галерията. Какво по-хубаво от това. Ще ми се откупки например да има и на нашите Есенни изложби. Ролята на държавната галерия на пазара на изкуство е много голяма. Тя трябва да е първа там, а не последна.
Чувал ли си в последните години пловдивската ГХГ да е откупувала картини?
Може и да се е случвало, но аз поне не съм чул. Така или иначе обаче това не е практика. Въпросът е този фонд да се попълва периодично и това нещо да остава за поколенията. Защото иначе кой ще знае, че сме съществували. Тук има една дупка от 15 години, все едно е нямало художници в този град в този период. Това някак си не е редно. Също така тези структури и тези хора трябва да оценяват художниците и тяхното място в живота, защото иначе тази роля остава за частните галеристи, а там критериите са съвсем различни- търси се материалната успеваемост. Докато държавната галерия това не я интересува. Тя не иска да продава, а иска да вземе най-доброто.
Какво очаква Атанас Хранов през 2019г. и вярва ли в успеха на този проект?
Ами, често да си кажа, нямам информация да кипи някаква дейност в това отношение. Надявам се да намерят сили да направят нещо. Трябва да стане нещо хубаво, ще ми се. Това е добре за града.. Но е важно още да се знае, че всички имат отношение към този процес, като не изключвам себе си. И всеки трябва да се опита да е част от него, да направи някакво усилие. Лично мен ме спира тази бумащина, свързана с писането, формулирането, защитаването на проект. Защото в моя свят това нещо не съществува. Аз не знам как се пише проект, на какви изисквания трябва да отговаря, а и не това ми е работата. Може би това нещо плаши част от хората. Аз например идеи имам, но не знам как да ги представя. Дали тези идеи са важни и интересни, е друг въпрос. Но не знам как да ги покажа. Не се опитвам да обвиня никого, но трябва да се намери някаква формула и да стане така, че хора, които не са толкова вещи в изработването на документи, да могат да участват в този процес. Защото пък и едва ли тези, които са най-вещи в изготвянето на документи, имат най-добрите идеи какво да се направи. Иначе излиза, че щом можеш да се занимаваш с документация, си успешен. Ако не можеш- не съществуваш. Именно това е светът, който не харесвам. Защото е формален. Свят, в който формата е важна, а не съдържанието.
