Пловдив е богат на история, но беден на памет и признателност
Близо век Пловдив очаква паметник на Съединението
Провалените проекти за монументи под тепетата са повече от осъществените
Владимир Балчев
Преди век в Пловдив имало един-единствен паметник – монументът върху Хълма на освободителите (Бунарджика). Следващият паметен знак е чешмата, съградена през 1897 г. в двора на Куршумхан от Хаджи Гьока Павлов. Посветена е на загиналия писател Алеко Константинов. Именно от Пловдив Щастливеца започнал своето последно пътуване. Броени дни след появата на паметника, полицейският комендант наредил да се премахне надписа върху мраморната плоча, защото съдържал обиди за управляващата партия. 30 години по-късно плочата била натрошена и захвърлена близо до върха на Бунарджика.
Оттук нататък издигането на паметници в Пловдив се превръща в мисия трудна и често пъти дори невъзможна. Партии много, мнения всякакви – един помага, трима пречат. В началото на ХХ в. хаджи Гьока Павлов решил да построи със свои средства паметник на Васил Левски. Общинските съветници гласували не по съвест, а по партийна принадлежност – отхвърлили предложението. След това хаджи Гьока замислил да увековечи паметта на обесените по време на Априлското въстание. Мястото е на Джумаята, където имало най-много бесилки през страшната 1876-та. Пловдивските общинари отново били против. През 1906 г. точно срещу днешната скулптура на Мильо планирали да поставят паметник на Паисий Хилендарски, но този път се намесили държавни служители и провалили проекта.
Първият призив да се направи паметник на Съединението е от 1887 г., но същинската работа започнала едва през 1925 г. Тогава в Пловдив се събрали всички живи участници във великото събитие от цялата страна. Удобен повод за политици и министри да се изправят пред многохилядния митинг и призоват българския народ за единение и подкрепа. В името на това всенародно единение било решено да се издигне достоен паметник на героите от 1885 г. Дори осветили основния камък. През 1926 г. бил обявен национален конкурс за проект на паметника, който завършил без победител. По същия начин завършили и конкурсите през 1927 и 1936 г. Едва през 1938 г. журито избрало проекта на скулптора Кирил Тодоров. Година по-късно на площада се появил макет на паметника. След това дошло времето на разединението. Разправиите продължили чак до 1943 г., когато инфлацията стопила събраните средства и изграждането на паметника пропаднало.
През 1914 г. офицерите от Пловдивския гарнизон започнали да събират средства за монумент в памет на загиналите пловдивчани по време на Балканската и Междусъюзническата война. На него трябвало да се изпишат имената на всичките жертви – българи, турци, евреи, арменци. Само за няколко месеца се натрупали десетина хиляди лева. По онова време това била значителна сума. Тъкмо тогава обаче започнала Първата световна война. През 1924 г. фондът бил учреден отново, но размириците и финансовата криза забавили осъществяването на проекта. Едва през 1936 г. бил обявен национален конкурс сред българските архитекти и скулптори. Кой знае защо най-големите наши творци загърбили конкурса. През лятото на 1939 г. се стигнало до нов национален конкурс. Отново имало наградени автори, отново имало откупки на премирани проекти. Стигнало се дори до тържествено освещаване основите на паметника. Само че като дошло време за издигането на монумента, започнала Втората световна война. А когато започне нова война, никой не иска да се напомня за загиналите в предишните войни. Така за 30 години бил издигнат само постаментът, на който след 1944 г. бил поставен бюстът на Петър Ченгелов.
Повече от 30 години се гради и паметникът на Гюро Михайлов. Идеята е още от 1905 г., но откриването станало едва през 1938 г. Монументът, посветен на героите от Априлското въстание в Пловдивски революционен окръг, съществува само в архивните документи. От него са останали единствено призивите на разни инициативни комитети и обещанията за съдействие. Дори светостта на Апостола не успяла да спре разрушителните сили на разединението под тепетата, та се стигнало до безумния призив от 1942 г. да се разруши паметника на Васил Левски в Пловдив, тъй като бил комунистически символ.
Пловдив е град, богат на история, велики събития и забележителни личности, но беден на на памет и признателност – въздишали интелектуалците.
„Гьока Павлов решил да построи със свои средства паметник на Васил Левски. Общинските съветници гласували не по съвест, а по партийна принадлежност – отхвърлили предложението.“
Та нали Левски се е борил за България, каквито и да са партиите те трябва да имат принадлежност първо към страната, щом не признават Апостол, са родино-изменници няма какво да говорим преди 100 години са били боклуци, а сега са техните деца!