Изкуствоведът проф. Лардева: Бих искала в изкуството да има повече разговор

Проф. д-р Галина Лардева e преподавател по История на изкуството в АМТИИ от 2002 г. Завършила е изкуствознание в Национална художествена академия – София. От 2013 г. е художествен директор на Национални есенни изложби в Пловдив. От февруари 2020 г. е заместник-ректор на АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“.

С нея разговаряме за избора да се занимава с изкуствознание, за предизвикателствата в това творческо поле и професия. Споменаваме и художникът Кольо Карамфилов, който почина преди 8 години, на 12 януари 2014 година.

Как стана така, че избрахте изкуството, в частност изкуствознанието за свой път и какво Ви донесе този избор?

ГЛ: Насочването ми към работата с изкуство е още от времето преди гимназията. Съществен подтик и ориентир в това време за мен беше телевизионната поредица „Цивилизацията“ на сър Кенет Кларк, а също и книгите на Кларк, които по това време се радваха на особено внимание у нас. Този избор ми носи и днес предимството да се занимавам с нещо, което ми е интересно и любопитно. При това познанието за изкуството е територия, която непрекъснато се развива.

Понякога към изкуствоведите има упреци, че слагат етикети, с което правят така, че да се говори само за определени творци, а в сянка остават други талантливи хора. Доколко е истината в това и възможно ли е да се промени?

ГЛ: Това са два въпроса. Мисленето не само на изкуствоведите, но и на всички останали в стереотипни рамки и шаблони представлява както прагматично улеснение, така и рефлекс на естественото желание за обозримост и ясен порядък. Но това мислене има недостатъка да приспива вниманието, да притъпява сетивата, да пренебрегва анализа на конкретното. Този основополагащ проблем засяга далеч не само творците, но например и мисленето за епохите, за жанровете, за школите и т.н. Отделен е въпросът за изграждането на канона – цялостната постройка, която разполага едни автори в центъра на вниманието, а други – в периферията. Канонът е резултат от въздействието на множество процеси, които при това не е задължително да протичат едновременно – в неговата система формули като „талантлив, но незаслужено забравен“ не действат. В исторически оформената плътна перспектива на канона невнимателно налепените етикети – както суперлативите, така и пренебреженията – падат от само себе си.

Изкуствоведската работа е комплексна и трудоемка, особено що се отнася до изследването и проучването на даден автор, например. Кое за Вас е най-голямото предизвикателство?

ГЛ: Може би именно изграждането и балансирането на тази комплексност на знанието за изкуството е от особена значимост – свързването, сговарянето на различни области, раздели и инстанции. И може би затова образователната роля и мисия на изкуствознанието представлява възел, който трябва във всеки момент да се уплътнява и надгражда. А именно плътността на този възел в момента е несигурна: в училище предметът „Изкуство“ се възприема като час за отдих, а в академиите специалността Изкуствознание се намира в дълбока криза.

Писането за култура и изкуство е специфична работа, малко са и журналистите у нас, които се занимават с това. Но има развитие в тази посока можем да четем онлайн медии като Въпреки, Тоест, в някои медии има хора, които пишат само за изкуство и култура. В БНТ все още поддържат такива тематични предавания, БНР може би има най-наситена програма в това отношение. Но сякаш не е достатъчно. Сякаш има нужда тези „новини“, тези разговори с художници, писатели… да бъдат по-чести, по-наситени. Нещо, което може би знаем, че вероятно няма да се случи. Но да си представим, че се е случило. Това как би се отразило на хората, според Вас?  

ГЛ: Недостатъчен е не толкова броят на публикациите или на пишещите, колкото техният авторитет, тежестта на текстовете им – недостатъчно е проблемното аналитично писане, защото то е онова творческо писане, която кара художествената творба да оживее, а не импресионистичните похвални слова по повод на поредните „етапни изложби“. Недостатъчни са не местата, а инфраструктурните мрежи, които те разполагат – неточен е начинът, по който тези мрежи търсят да проникнат в живота на обществото, затова и не успяват. Не удовлетворява медийният макромодел, по който изкуството или се разполага като новина редом с останалите, или пък се отделя от пространството на новините като софт-новина.

Цялото интервю четете в КАПАНА