Студенти разтуптяват сърцата в пиеса за убийството на Алеко Константинов
"Щастливецът иде", по Руси Божанов изправя в съда един дух на мъртъв писател, един образ от книга и един портрет на княз.
Паулина Гегова
Наричат го Щастливеца, но смъртта витае постоянно около него. Завива примката си около гърлото му и дърпа бавно, но сигурно през целия му живот, когато най-после, на 11 май 1897 година, в неуспешен атентат бива застрелят във файтон, в горите на село Радилово. Може би е съдба, че Алеко е убит именно на празника на Св. Кирил и Методий. Съвпаденията в този живот са твърде непонятни, че да са истина. Но съдбата, от друга страна,… или пък иронията.
Постановката "Щастливецът иде" по Руси Божанов е една от най-разтърсващите драматургии в българската история през последните сто и кусур години. Тя е важна защото представя живота на един велик автор, въздигнал българина на пиедестал и също така сравнил го със земята. В пиесата се говори за един измислен небесен, а може би и адски, съд, където се разглежда дело 867 за смъртта на Алеко Константинов. Там са включени всички взели участие както в атентата, така и в битието му – двамата стрелци, кмета на Радилово, майката и младата любима на Алеко, най-добрият му приятел и много други хора, които се явяват като отминали спомени – проблясъци на изтеклия живот. Проблясъци, които пламват мимолетно, но със силата на супернова. Но ако има двама наистина безпардонно главни и належащи вниманието ни персонажа, то това са образът на портрета на княз Фердинанд Сакскобургготски, които през тази година все още жадува да бъде цар на България, и разбира се, никога умиращият, вечно пулсиращият във вените на народа – Ганьо Балкански, напуснал страниците на писанията, за да се изправи срещу най-големия си враг – собствения си създател!
Всичко това студентите от III-ти курс по актьорско майсторство на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" пресъздават блестящо, изключително професионално за нивото им, с емоцията на младия артист, който приема всичко прекалено лично. Професор Иван Налбантов и асистент Стефан Попов, така са работили с тези неопитомени все още актьори, така са ги подтиквали, толкова кураж са им вдъхвали, че гледайки ги, не може да не те докоснат, разчустват или накарат да се замислиш. А също така и да се смееш, защото постановката е смесица между комедия, драма и трагедия. Трите жанра се блъскат едни в други, отстъпват си място и пак се сменят. Но в същината на всичко е драмата, защото самото съществуване е една драма, а Бай Ганьо е навсякъде. Дори и сега, след повече от 100 години, той пак е тук, пак е в мен, в теб, в съседа през една врата разстояние, в продавача в близкия хранителен магазин, в приятелите, в семейството. Той е навсякъде! Пуснал е корени като плевел – но отровен. Плъзнал е като зараза. Бай Ганьо е всичко, срещу което роптаем, но е необходимост. Образът му е нужен, за да си припомняме от време на време какво не трябва да бъдем и какво можем да сме. В представлението княз Фердинанд казва, че българите сме такова племе, което винаги си стъпва върху главите, за да успее. Подобни думи са трудни за понасяне, а това е само един цитат от всичко изказано по наш адрес – както хубавото, така и лошото. Но нали затова е театъра – за да ни показва не само магия, но и истината. А студентите ни я показват и то така, че бихме били склонни да отидем да ни я покажат отново. Смея да твърдя, че това е най-хубавият спектакъл на сцената на Учебен театър в ПУ за последните няколко години – темата, самият текст, персонажите и изпълнителите, всичко си пасва на мястото. Всяка една част от пъзела се нарежда и образува едно цяло. С тази постановка, тези млади хора доказват, че имат бъдеще в българския театър, стига някой да им даде шанс. До тогава, те ще я играят всяка събота и неделя от 19:00 часа в УТ на университета.
А дано след още сто години, когато следващото поколение е на прага на нещо ново, на поредното откритие, творенията на Алеко все още се четат, но да не откриваме в тях прилики, били пък те и необходими.