Няколко леки пиеси по журналистика
ИзПодТепето с Пламен Асенов
Разхождам се онзи ден по една не много традиционна за пешеходни разходки улица и гледам билборд с реклама на някаква българска медия. Тя гласи следното: „Ние не отразяваме новините, ние ги правим”.
Оп-палянка-а-а, викам си – `фанаха се най-после.
Толкова отдавна се чудя кой постоянно убива, краде и насилва разни хора, като така създава гадните вечерни новини, които тормозят сънищата ни. Кой организира автомобилни гонки, кой е виновен за всички грешни политически решения, взети в България – поне през последните 25 години, кой управлява световния тероризъм, кой нахлува в Украйна и се прави, че никой не нахлува…..
И полицията се чуди. Политици и анализатори от цял свят си блъскат главите. Пък то отговорът бил съвършено прост.
Така е, съвършено прост е този отговор. Той еднозначно отговаря и на един друг важен въпрос – кой продължава да руши авторитета на медиите в България, авторитет, който и без това твърде отдавна стигна самото дъно и напълно забрави да отлепи нагоре.
Ами самите български медии го рушат, ето кой!
И докато тия пишман-журналисти се хвалят на билборд какви ги вършат, то първата божия заповед например на нормална, истинска, световна медия като ВВС е – не създавай новини.
Затова тази медия е световна. Когато работиш за нея, ти знаеш твърдо, че си на мястото, където нещо се случва, за да видиш какво точно се случва и да разкажеш правдиво каквото си видял на гражданите, които не са могли да дойдат за джумбуша. С други думи – не си там, за да участваш в боя с торти, а да снимаш и опишеш с думи прости кой на кого е разкрасил повече мутрата. Нищо, че торта за теб няма да остане, твоята торта е другаде, на място далеч по-високо и умно от това да произвеждаш новини и така да изкривяваш действителността.
Сякаш малко е изкривена тя от другите природни идиоти, които щъкат свободно насам-натам по света…..
Ако мене не вярвате, повярвайте поне на незавидната съдба на чутовния пловдивски херой на журналистиката Николай Бареков – от много хвалене, че създава новини, накрая той сам падна в тях.
Друга, още по-перфидна форма на псевдо-журналистика от това да създаваш новини, е да криеш новини. Или поне да се опитваш да ги криеш.
На класически пример за подобен опит станахме свидетели онзи ден. Един руски сайт, в желанието си да ни информира как управлението на Путин бащински се грижи за армията, публикува информация не само за увеличените заплати на военните, но и какви суми получават семействата на онези 2 000 руски жертви, дадени досега при конфликта в Украйна.
Половин час по-късно медията свали тази неудобна за Кремъл част от информацията, само че тя вече се беше разпространила като пожар.
Трудна работа е да се укрие подобно нещо.
Истината – и информацията за нея – както се казваше навремето, е шило в торба. По какъвто и начин да го поставиш вътре, то винаги ще пробие рехавата торбичка и ще си покаже носа навън. Така и истината не може да стои мирна, тя винаги намира начин да се появи изотнякъде и да стресне онзи, който си мисли, че е успял да я затрие. Да я спести. Скрие. Потули. Запази за себе си.
Укриването, спестяването на информация, е форма или на цензура, или на автоцензура – двата огромни бича пред свободата на словото и правото на мнение. Ако ме попитате кое от двете е по-опасно, веднага ще кажа – автоцензурата.
С откритата, ясна и официална цензура човек може някак да се бори. Може да я заобиколи. Може да я подлъже или дори излъже. Може, ако щете, да я направи на маймуна, стига да знае как се пише по онзи човешки начин, който маймуните не разбират.
Единственото нещо, което обаче някой журналист може да направи с автоцензурата, която го яде отвътре, е да се засили срещу първата му попаднала дебела стена и да си блъсне главата в нея колкото може по-силно. От това автоцензурата едва ли ще го напусне, но той самият може да остане удовлетворен, че, поне частично, си е получил заслуженото още приживе.
Да, автоцензурата в медиите е опит да си опазиш главата, без някой реално да ти я иска. Също като в онази история от нелегалната борба на Тодор Живков – той неистово се криел от полицията, обаче пък полицията за сметка на това изобщо не го търсела…..
Непременно трябва да се отбележи също, че автоцензурата върви ръка за ръка с некадърността. И обратно, свободният и независим журналистически дух е един от критериите за истински професионализъм.
Само човек, който, съзнателно или подсъзнателно, не се чувства достатъчно подготвен, достатъчно уверен в себе си, достатъчно умствено и психически стабилен, може да си причини такава мъка. Защото автоцензурата е истинска мъка и да живееш с нея си е професионално и човешко проклятие.
Е, добре, де, има и такива „професионалисти”, които са превърнали автоцензурата и слугинажа в своя истинска професия и забогатяват от това без капка срам. Не само в България е така, има го навсякъде по света, но в България подобни типове са особено много. Няма да ви казвам имената им – дълъг е списъкът, пък и вие ги познавате.
Обратното също е валидно – за да се придържа към максимално независима позиция в журналистиката, човек винаги плаща адски скъпо, понякога дори с живота си – но да не стигаме сега до драстичните случаи. Обикновено, поне тук, в България, където да си наистина независим журналист е буквално подвиг, цената, която плащаш, се състои от тотално разбито здраве и семейство, живот в относителна бедност, както и най-лошото – натрапчивата мисъл, че усилията ти отиват на вятъра.
Така е, защото в нашата професия една единствена птичка пролет наистина няма как да направи – или котките я изяждат, или умира от глад и студ.
Журналистиката е сложна система от обществени отношения и ако нещо куца в едно от тях, всички страдат. После започват да куцат всички, а стигне ли се до този момент, работата вече е много трудна за оправяне.
Хайде отговорете ми – откъде трябва да се започне, за да се оправи: от истинското професионално обучение на журналисти; от това собствеността на медиите и интересите в тях да са ясни и публични; от решението на вечния уж щекотлив въпрос – как така онзи, който плаща музиката, няма право да каже каква музика да се слуша; от това да научиш политиците на елементарното правило, че, като работят за обществото, независимите медии работят и за тях, а не, че като работят за тях, работят и за обществото…..Откъде да започнем, питам?
Като споменах, че журналистиката е система от обществени отношения, тук има един много важен въпрос – публиката. Няма сега да пиша докторска дисертация по темата за медийната публика, искам да се спра само на нещо, което наблюдаваме покрай новите електронни медии. Имам предвид тъй наречените „форуми”.
Те отдавна не са никакви форуми, но, така или иначе, продължават да съществуват и да се наричат така. Та нека да напомня някои елементарни неща на хората, които пишат в тях. Имам предвид на елементарните хора, които обикновено са в ролята на псувачи по принцип – останалите, нормалните участници, смятам, достатъчно добре разбират нещата.
Първо, когато вие, псувачите, коментирате текст на истински професионален журналист, не използвайте като главно обвинение факта, че той е „платен”. Смешно е. Нали на човека това му е работата, за това му плащат, с това си вади хляба цял живот – пише. Дори най-елементарната логика сочи, че, след като някой доброволно му плаща пари за даден текст, то може би в него все пак има нещо повече от онова, което вие виждате, може би не е просто боб с кисело зеле.
Второ, вие, псувачите обикновено сте напълно неграмотни и несведущи по въпросите, по които се изказвате. Ами поне по тази линия малко се усъвършенствайте, та да имате основания за претенции, иначе всичко отива в свирката.
Трето, крайно време е вие, неуважаеми господа, да разберете, че вашето мнение всъщност няма никакво значение. Това е като в онази история за богатата и известна дама, дето на изложба на Пикасо му казала назидателно – господин Пикасо, нали знаете, че аз изобщо не харесвам вашите картини. На което геният отговорил – а вие, мадам, нали знаете, че вашето мнение по този въпрос няма абсолютно никакво значение.
Така, де, граждани, призовавам да се възприеме доста по-масово отсега разбирането, че правото на мнение не означава правото постоянно да дрънкаш глупости. Дори у нас в това отношение трябва да има някакви граници.
Има си елементарни правила на логиката, мисленето, писането, има си елементарни житейски, научни или други факти, с които човек трябва първо да е запознат, после да се съобразява, а чак тогава да изразява мнението си. Разбира се, и в този случай то може да се окаже погрешно – но поне няма да звучи претенциозно и тъпо.
Четвърто – в днешни времена е много лесно да пишеш, защото имаш клавиатура на компютъра и телефона. Когато обаче само защото може да каже нещо, някой реши, че е и достатъчно компетентен да го каже, тогава настава страшното – както в обществен план, така и в личен.