Сахата- поруганият хълм
Една поредица на Иван Кирев
Заслужава ли Пловдив тепетата си? Този въпрос ще зададем в няколко поредни фоторепортажа. Защото сме Под тепето и държим да видим хълмовете такива, каквито трябва да бъдат- красиви, чисти, пълни с живот. А не мръсни, грозни, окепазени и смразяващо пусти, каквито са сега. Не скрити от грозни молове и причудливи графити. Пловдивчани сме горди, но мърляви. Не ценим, не пазим, нехаем- вижда се и с невъоръжено око. Умеем да бутаме и да рушим, но не и да съхраняваме.
Обиколката ни тръгва от Сахата- този най-поруган пловдивски хълм.
Който е измервал пулса на града ни с часовниковата си кула. Там вече минутите сякаш не се отброяват. Броят се само разпилените бутилки, спринцовки, страниците затрита история.
Пътят към тепето започва с „великолепните” графити, които загрозяват скалите и задната част на Драматичния театър. Дори първата стъпка към върха е трудна. Кракът не мачка трева, пръст и камък, а найлони, хартии, пластмасови бутилки от бира, опаковки от дюнери и айрани. Всяка плаха крачка нагоре става все по-тъжна. Графитърите са окепазили и реновираната сграда на певческото дружество Ангел Букорещлиев, а камарите бирени ПВЦ-та издават за тийнейджърските гуляи по скалите. Хълмът явно се е правърнал в открита пивница за хлапетата, далеч от родители и зяпачи. 
От върха се вижда целият град. Гледката е прелестна. Но с красотата дотук. Следва българският позор. На една страна купчина отрязани клони. Пейки няма, живот също. Тепето е по-пусто от изоставено селско гробище. Съсипията е пълна. Дори чешмата е превърната в страховита гротеска. Бюст паметникът на Христо Г. Данов е облепен със стикери на охранителна фирма. А часовниковата кула мрачно отброява поредния час от живота на града и смъртта на тепето. Инфотаблото пред кулата е ново, но тотално обругано от неизвестните художници, които явно имат за цел да превърнат целия град в един голям грозен графит. 
По време на близо двучасовата ни обиколка не мяркаме жива душа. Тук идва въпросът кой носи отговорност за мъртвия Сахат? Ние, хората които го съсипваме, или управниците, които не го поддържат? Отговорът, както обикновено, е някъде по средата.
