Мария Касимова-Моасе е изключителен разказвач на истории! В това могат да се убедят всички пловдивчани на 12 ноември в Дом на културата “Борис Христов” – място за смях, разтуха и надежда. От 18.30 ч., когато не само тъмното е по-тъмно, но и смешното е по-смешно. Мястото е Голяма конферентна зала, ет. 2.
Билети се продават в цялата мрежа на Ивентим.бг., както и на каса МаскАрт в ДК „Борис Христов“, Билетен център пред община Пловдив, ТИЦ на пл. Римски стадион.
Вижте какво разказва за предстоящата среща Мария Касимова-Моасе!
Свободно падащи истории
Спектакъл за разказване
Дай ми на мене сцена и ми гледай сеира!
Къде
На най-уютната сцена в Пловдив!
Дом на културата “Борис Христов” – място за смях, разтуха и надежда.
От 18.30 ч., когато не само тъмното е по-тъмно, но и смешното е по-смешно.
Голяма конферентна зала
Колко
Колкото – толкова. Ама горе-долу около час и половина.
Какво ще правя аз
Аз ще ви разказвам истории. За хора и места, за любов, раздели и нови срещи, за странствания на духа и силата на смеха.. Ще отигравам някои моменти – все пак съм дъщеря на актьор от Сатирата, отраснала съм с духовете зад кулисите, а и имам двуседмичен студентски престой в специалността “Актьорско майсторство за куклен театър”. Други ще преразказвам, трети ще импровизирам.
Ще ви разсмивам.
Може пък и да ви поразплача.
Това представление няма наизустен текст,. В него падането на историите наистина е свободно, защото никога не се случва по сценарий. Затова и няма как то да е едно и също – всяко ново представление си е спектакъл сам за себе си. Понякога изненадва и мен…
Какво ще правите вие
Ще се забавлявате.
Вие ще гледате, осмисляте, критикувате, разсъждавате на глас, споделяте, смеете, плачете, дюдюкате, пеете.
Ще сте за малко като деца, защото ще чуете истории, които никой друг няма да ви разкаже.
Защо?
Ами защото животът е твърде кратък, за да отлагаш да правиш нещата, които истински те вълнуват.
Защото в един горещ летен ден преди 34 години, от тъмната голяма сцена на Сатиричния театър, шестнайсетгодишната Мария обеща на витаещия наоколо дух на току що отлетелия си баща един ден да играе.
Защото обичам думите – да ги чувам, да ги избирам, да ги пиша и да ги свързвам в истории, които да разказвам.
Защото… защото защо пък не?!
