За добрите хора, добрите религии и за онези, които ги правят зловещи

Недялко Славов

Отдавна не бях виждал момче да държи момиче за ръка така, както жадния държи и подава на още по жадния чаша с вода. Отдавна не бях виждал това – момчето да става, когато момичето влиза, да върви на метър зад него и очите му да пеят като птица в кафеза на любовното чувство. Отломъчен момент от едни красиви за любовта между мъжа и жената години, в този така човекоядно свободен, в този така пещерно релативен, в този така творчески дивашко необуздан свят, в който мъжа и жената днес се разучават най-вече с вибратори, белезници и друг секс инвентар.

Та да се върна на момичето и момчето. Те са български турчета.

От едно село, близо до Кърджали.

Всяка събота и неделя се връщат на село да помагат на своите баби и дядовци: копаят, берат тютюн; момичето ходи с дядо си на паша, дори си има любимо козле: изобщо сантиментално-пасторално битие, сред едно битие, в което не пастирите, а айфоните пасят народонаселението. Това момиче и момче уважават и спазват своята религия и в часовете за молитва деликатно се оттеглят да споделят своя бог.

Аз не познавам по трудолюбиви, скромни и честни хора от нашите български турци. Като тях е само онова изчезващо поколение български българи – смачкано, сбръчкано като зимни ябълки и попиляно от борбата с живота – което споделя своя бог пред домашните кандила и малките икони, изрязани от църковен календар или купени от църковния двор, мъже и жени, които оцеляват, пръснати като гаснещи искрици в пепелта на гаснещата ни нация.

Та това си мисля тия дни за добрите хора, добрите религии и за онези, които ги правят зловещи.