А свободни ли сме или сме под владичеството на родните ни интелектуалци, наричащи Робинзон Крузо автор и тези, които не правят разлика между робство и съжителство?
Историята ще бъде жива и ще се помни докато има хора, които я разказват
Стефка Георгиева
Не съм най-големият патриот, нито имам непоносимост към други етноси и религии, но не капка, а цял ручей преля чашата. Няма как да приема, че съжителство може да бъде равно на робство, иго или владичество. Доказан исторически факт е, че не само българите, но и турците от нисша класа са били жертви на тиранията на своите господари, но това съвсем не е оправдание да се подменя историята по този перверзен начин. Прадедите ми не са дали живота си заради съвместното спокойно и смирено съжителство…
Превърнахме образованието на децата ни в бизнес, който може би е успешен за нечий джоб, но това ограбване на знанията им ще ни се върне многократно след години. Кои сме ние, че да пренаписваме историята на земя, пропита с кръв? И какви трябва да бъдем, за да останем безучастни и безмълвни, пред поредното изнасилване на българското съзнание? Историческите факти не се доказват с творчеството на Вазов и Ботев, а от историците, които са живата памет. Пренебрегваме ли ги или ги убиваме по този начин?
Сякаш народът ни е създаден, за да робува. Само тиранинът се променя. Днес, години и векове по-късно, ние пак робуваме. Приемаме волята на „Властелините на знанието“, на иначе високо образованите ни министри, траем си, а единствените, които надават боен вик са хората в Карлово, Калофер и Сопот, които не могат да преглътнат обидата не само към предците им, но и към всеки един българин, който е дал живота си, за да можем да се наречем днес свободни. А свободни ли сме или сме под владичеството на родните ни интелектуалци, наричащи Робинзон Крузо автор и тези, които не правят разлика между робство и съжителство?
Ако приемем такава гавра с образованието ни, то няма да имаме никакво право да плюем по идните поколения, които няма да знаят от къде идват и едва ли ще бъдат сигурни накъде точно са се запътили. Сякаш единственият ни изход остават летищните терминали, но с все сили отказвам да приема подобен изход. Превръщаме се в дървета без корени, носени от вятъра и безсилни да му се опълчим. Разпиляваме се навсякъде по света, за да търсим мнимо щастие, защото у нас това е нещо нечувано сякаш.
Понякога си миля, че може би, един ден, 5 века от историята ни ще бъдат съвсем затрити. Ще се организира публично изгаряне на всички учебници и документи, които пазят сведения за пролятата кръв. Ще забравим имената на Вазов, Ботев и Левски. Ще дойде ден, в който думата „българин“ ще ни звучи познато, но няма да знаем какво е това. Българинът е застрашен вид. Я емигрира и забравя или не иска да се върне, я умира по пътищата.
И все пак вярвам, че сме по-силни от това. Историята ще бъде жива и ще се помни докато има хора, които я разказват и учат по-малките от нас защо е гордост да се наречеш българин.
