Непознатият и митологизиран архитект Христо Пеев

Трябва да преоткрием и оценим Христо Пеев като достоен архитект – не само изследовател

Архитектът търси и намира гравюрите на Пловдив 80 години преди Божидар Димитров да ги обяви за свое откритие

Теодор Караколев

Старият град е водещата емблема на Пловдив, заедно с Античиния театър. Най-популярното име, що се отнася до съществуването на Архитектурния резерват днес, е на архитект Христо Пеев. Човекът, който дълги години упорито проучва, заснема и се бори за запазването на това ценно наследство от Османско време. Но и човек, чието име се повтаря изкуствено толкова често, че истинската му заслуга се изгубва в повторенията.

Няма да акцентирам върху неточностите, но все пак трябва да спомена, че тези повторения водят до абсурди, които може да срещнете и до днес из общественото пространство: например, че под негово ръководство през 1971 г. се издига наново Балабановата къща. Да, за възстановяването на сградата се използват неговите записки, но все пак той тогава не ръководи нищо, тъй като е починал преди 15 години. В друг текст в интернет можем да открием, че къщите в Стария град са възстановени по негови снимки, които той правил едва ли не като „хоби“. Всъщност „заснеманията“, които Пеев е правил, дават много подробна и детайлна архитектурна информация, а не са люботелски фотографии.

Освен подобни, по-скоро хумористични грешки, митологизирайки „героя“ понякога спираме да търсим истинската му същност.

I

Архитект Пеев е най-известен като най-големия проучвател на Възрожденската архитектура в Старинен Пловдив. Пеев става автор на легендарната книга „Пловдивската къща през епохата на Възраждането“. Още през 40-те години той публикува проучванията си в много късо издание в Берлин. Изследванията му са публикувани на български език чак през 1960 година – след много труд и с помощ на негов колега – уви, години след смъртта на Христо Пеев.

Въпреки че понякога търпи критики за неточности или за недостатъчно коректен подход към реставрацията, Христо Пеев си остава най-големият изследовател на архитектурата на Стария Пловдив и един от най-големите борци за опазването на тази част от града. Иначе казано – ако през 30-те години съветите му сградите да се пазят бяха чути, то през 50-те нямаше да има нужда някои от тях да се преизграждат наново.

Той посвещава живота си на изследователската дейност, а тя е толкова ценна, че сякаш както самият той, така и архитектурната му кариера остават в сянка. И все пак, той е един от малкото архитекти, които са получили признание от пловдивските общинари – някоя от градските улици да бъде кръстена на тях – най-вероятно именно, заради борбата за спасяване на Стария град. Днес това име носи улицата, на която засега се намира общинска фондация „Пловдив 2019“.

Христо Пеев не се занимава само с проучване на възрожденската архитектура, а и с по-далечната пловдивска история. Той участва в намирането и помага за публикуването на някои от гравюрите на Пловдив от Османско време още през 30-те години на миналия век, които наскоро Божидар Димитров се опита да припише за собствено откритие. Член е на Пловдивското археологическо дружество, участва в изработването на карти на крепостните стени на Пловдив, става и дописен член към Българския археологичен институт, по-късно и нещатен сътрудник към БАН.

II

В един опит за биография винаги има място и нужда от сухи биографични данни. Христо Пеев е роден на 16 април (28 по нов стил) 1893 година в Поморие. По късно Христо и бащата Димитър Пеев се местят в Пловдив. През 1912 година заминава за Петербург, където учи като инженер, а времето между 1915 и 1917 година прекарва в Сибир, обвинен в антидържавна дейност. „Геройство“, което така и не използва в своя полза за постове и титли, когато монархията в България също е премахната 30-ина години по-късно. Все пак през 1918 година се връща в България, но за кратко – през 1921 година отново заминава за чужбина, този път за да учи архитектура в Дрезден. През 1923 вече с диплома той се прибира в Пловдив, а от 1924 година започва и редовната си архитектурна практика.

На места се твърди, че след 9 септември 1944 година на Пеев се гледа като на човек от буржоазията. Макар и да среща различни проблеми от новата народна власт, Пеев не е репресиран. Той остава част от БАН, ръководи група в пловдивската Проектантска организация, работи без проблеми до 1953 година.

Спецификите на народната власт все пак не го подминават. На Пеев му се налага да събира свидетелски писма, за да докаже, че едната стая в повече, която има, не е заради буржоазни глезотии, а защото я ползва за архитектурно бюро. Партията обаче иска да му отнеме тази стая, за да настани „нуждаещи се“.

С доста трудности Пеев се бори и да издаде капиталния си труд за пловдивската възрожденска къща. Дори предлага сам да намери хартия, ако държавното издателство „Наука и изкуство“ няма възможност да осигури този изглежда рядък през социализма продукт. Пеев се опитва да издаде и научен труд „Архитектурата на Бачковския манастир“, срещайки същите трудности от държавното издателство. Архитектът-изследовател умира на 30 септември 1956 година в София. „Пловдивската къща през епохата на Възраждането“ излиза през 1960 година в такъв малък тираж, че днес е изключително ценна за всеки изследовател. Книгата за Бачковския манастир не е издадена.

III

Измежду всички тези истории се губи архитектът. Казват, че това, което се разкаже последно, се помни най-дълго. Смятам, че архитектурното творчество на Христо Пеев е изключително интересно и подценявано, а и така се случи, че аз лично го разбрах без никакви предубеждения.

Основен извор за историята на пловдивската архитектура е книгата на Никола Чинков „Пловдивски архитектурни хроники“. Неоценима е стойността на проучванията на Чинков, но там, където се разказва за Пеев тежестта пада повече върху изследванията му, а самите негови творби са поставени едва ли не мимоходом. Книгата ни разказва за няколко къщи, автор на които е Пеев от които, уви, половината са тотално обезобразени – като например една бяла къща на „Виктор Юго“ или сградата на Асваздурян на „Антим I” (старият Пионерски дом) – съвсем прясно надстроена за втори път тази година. Страхотни сгради, които обаче вече са толкова загубени за красивия град, колкото и разрушените складове.

В Пловдив обаче все още има много сгради, които не са префасонирани и запазват автентичния облик на онова време, в което архитектите са работили с любов към творчеството си, а не към разгънатата застроена площ. Любов към проектите си открай до край, любов към детайла и към перфектното изпълнение на всичко проектирано (и платено). Нещо, което трябва да звучи впечатляващо днес. Време, в което политици и бизнесмени твърдят, че е нормално един чисто нов проект да има проблеми тук-там, нещо да тече, друго да хлопа – това чуваме както за Национални галерии, така и за нови велоалеи, Синдикални домове и прочее.

Съвсем доскоро две такива загърбени сгради, но истински шедьоври бяха неизвестни и малко игнорирани от архитектурната ни историография. Първата сграда се намира на улица „Кръстьо Пастухов“ до Музикалното училище – в една поредица от такива архитектурни бижута. Малката двуетажна къща, обрасла в бръшлян, всъщност се оказа дори обитавана и добре пазена, но от човек, незапознат с архитекта ѝ. В още по-неугледен вид е и вторият непризнат мой личен фаворит – къща на ъгъла на улиците „Моцарт“ и „Драган Цанков“. След упорито издирване, търпеливо няколкомесечно чакане и истинска изненада, с изследователя Васил Макаринов (ръководител на фейсбук страницата „Български архитектурен модернизъм 20-те, 30-те и 40-те) открихме, че строител и на двете къщи е един и същ архитект – Христо Пеев.

Къщата на улица „Кръстьо Пастухов“ е проектирана през 1933-а година за еврейското семейство Елеонора и Алберт Малапел и е една от най-модерните къщи в града и до днес. Къщата срещу Музикалното е в съседство с други архитектурни творения на Боян Чинков и Светослав Грозев, но изпъква с изчистените си модерни обеми, които за мен я правят една от най-красивите сгради не само в Пловдив, а и в България изобщо.

Домът на улица „Драган Манчов“ пък е построен за братя Димитър и Александър Гашарови година по-късно – през 1934-а година. Уви, днес къщата е в много лошо състояние. Въпреки това, впечатляващият ѝ полуцилиндричен вход и стълбище будят впечатление у всеки, който иска да погледне под лъскавата повърхност.

Не особено популярен е и трети шедьовър на архитект Христо Пеев – Евангелската църква в Асеновград. Тя е една от малкото категорично модерни храмови постройки в България, построена някак си в последния възможен момент за религиозната архитектура – през 1946 година. За съжаление само преди година сградата изгуби много от модернистичния си облик, който я правеше една от най-красивите сгради в България – ясните обеми, прави ъгли, плоски покривни пространства около кулата, ненатрапчив цвят. След последния ѝ ремонт църквата е със скатен покрив и корниз и оранжев цвят, което отнема много от автентичната ѝ красота.

Ще спомена още 2 други сгради от архитект Христо Пеев, които са някак по-близо до обществения живот в последните години – макар и, според мен, не толкова впечатляващи, но също открояващо се красиви сгради. През същата 1934-а година, през която се строи изключително изчистената като обеми сграда на улица „Драган Манчов“, Пеев проектира къщата, в която днес се намира легендарният бар „Мария Луиза“ на едноименната улица за д-р Георги Сопаджиев. Другата, известна на пловдивчани сграда е популярният железарски магазин „Марукян“ в Капана. Умелият и подчертано модерен проект на сградата, която виждаме днес Христо Пеев прави през 1940-а година.

Смятам, че изучаването на историята на пловдивската архитектура ще спомогне много за опознаването на пловдивската архитектура, както и за популяризиране на качеството на творбите от онова старо време. Голяма част от тези сгради днес нямат впечатляващ вид, изглеждат изоставени и с разпадащи се мазилки. Това е само външността. Вярвам че както сградите от „хобито“ на Христо Пеев – разпадащите се и неугледни през 30-те години Възрожденски къщи в Стария град са дочакали своето възраждане, така и сградите от професионалната страна на Пеев ще доживеят своя ден. Както и че самият Христо Пеев ще бъде разпознат не само като важен изследовател, а ще намери своето най-достойно място сред най-модерните архитекти на Пловдив.