Планирали да построят тютюнева фабрика върху мястото на днешния Етнографски музей

През 1938 г. обявили търг за продажба на имота

Божидар Здравков убедил кандидатите да се откажат в името на Пловдив и неговото бъдеще

Владимир Балчев

Едно на пръв поглед съвсем делнично събитие проме­нило съдбата на Пловдив. Това станало през 1938 г. Тога­ва се провеждал търг за продажба на държавна сграда.  Постройката била голяма с обширен двор и в самия цен­тър на днешния старинен град – точно до Хисар капия. Кандидатите, все хора с авторитет и солиден капитал, обмисляли тактиката си и неприязнено поглеждали към конкурентите.

Малко преди да започне търгът, в залата влязъл кметът на града Божидар Здравков. Седнал при единия от кандидатите, пого­ворил кратко с него, после оти­шъл при другия. За няколко ми­нути Здравков обиколил съперниците. Сетне, когато започ­нало наддаването, ненадейно всички кандидати се отказали от покупката. Това означавало отла­гане на търга и насрочването на нов след няколко месеца.

Повечето от присъстващите така и не разбрали какво става. За тях случилото се било една неразрешима загадка. Обясне­нието на мистерията намираме в спомените на заслужилия плов­дивски кмет. Преди Здравков нямал представа колко голямо е значението на старините. Но когато Пловдив станал панаирен град и в него започнали да пристигат чужден­ци, управникът с удивление ви­дял как бизнесмени и туристи от Европа просто занемявали, ко­гато им показвали възрожденс­ките сгради на Стария град. На новите постройки те просто не обръщали  внимание.  Търсели необичайното – това, което не може да се види на друго място. Така станало и при гостуването на немския министър Функе. Знатният гост с възхищение раз­глеждал архитектурните забеле­жителности на Стария град и тактично напомнял, че паметниците на миналото трябва да се реставрират и пазят.

Този разговор окончателно убедил Божидар Здравков, че старинната част на Пловдив е ед­но изключително богатство, кое­то трябва да остане за поколе­нията. Най-добрият вариант бил да се откупят всички забележителни сгради, а след това да се реставрират. Само че за това били нужни много пари, а Пловдивската община нямала никакви. Преценил Божидар Здравков, че на първо време ще направят опит да откупят една от представителните възрожденски постройки, за да се превърне в музей. Така можели да положат началото.

Първият избор на кмета бил къщата Недкович, но собственичката предлагала прекалено висока цена. Две гъркини, наследнички на къщата Георгиади, искали 350 000 лева, но за сметка на това само ремонтът щял да глътне над два милиона. По едно време Здравков постигнал договорка със собствениците на къщата Ламартин. Макар и трудно, общината успяла да осигури исканите 300 000 лева, но в последния момент собствениците се отказали от сделката.

И тъкмо, когато всичко изглеждало обречено, нещата получили щастлив обрат. Оказало се, че тютюнотърговецът Антонио Коларо загубил склада си, заради натрупани дългове от неплатени данъци към държавата. А складът бил точно до Хисар капия. Става дума за една от забележителните старинни постройки – къщата на Куюмджиоглу. За беда, когато новината достигнала до Божидар Здравков, Министерството на земеделието и държавните имоти вече било обявило търг за продажба на сградата. Търгът не можел да се отмени. Кметът се решил да отчаян ход – отишъл в залата на търга и започнал един по един да убеждава кандидатите да се откажат в името на Пловдив и неговото бъдеще. Най-напред разговарял с тютюнотърговеца Мусорлиев, който носел голяма и тежка чанта, явно пълна с пари. Като чул, че общината иска да вземе къщата за музей, Мусорлиев възкликнал: “Идеята е чудесна! Поздравявам ви, аз нямам работа тук.” Колкото и да не е за вярване, останалите кандидати също се отказали. Така за по-малко от час бил осигурен покрив за бъдещия музей. В спомените си Божидар Здравков пише: „По тоя начин не само взехме тази старинна къща, но главно я спасихме от разрушаване, тъй като нейната съдба бе предрешена. Антонио Коларо бе проектирал събарянето й и изграждането на модерен тютюнев склад. Двата подземни етажа (бетонни) бяха вече изградени, оставаше да се събори надземната постройка. Железата, които трябваше да свържат избените етажи с надземните, стърчаха до ремонта на сградата, когато ги изрязахме и премахнахме”.

Нека за момент си представим как би изглеждал Стария град, ако в най-централната му част до символа Хисар капия, беше построена огромна тютюнева фабрика. Не можем да си го представим, защото това би било не просто загуба, а катастрофа. Оцеляла след два пожара и разрушително земетресение, къщата на Куюмджиоглу щастливо намерила своя спасител.  

По-нататък било лесно. Кметът на Пловдив Божидар Здравков веднага тръгнал за София и се срещнал с министъра на финансите. Министърът приветствал идеята. В Министерството на просветата се зарадвали. Още на следващия ден имало разпореждане имотът веднага да се поеме от държавата. На 22 октомври 1938 г. бил подписан протокол между Пловдивската община и Министерството на просветата. Така всъщност било положено началото на Пловдивския общински музей.   

Това е историята за спасява­нето на Куюмджиевата къща. Ако тя беше разрушена, Старият град щеше да е съвсем разли­чен. А може би и въобще нямаше да го има.