Градината „Цар Симеон Велики” и споменът за първото българско изложение през 1892г.

Проекти за вдигането на театър и казино в парка били спрени от бурни граждански протести

Владимир Балчев

Някога градът свър­швал точно до днешната сграда на Пловдивската  градска община. Сетне започвал пущинак, обрасъл с треволяци и бодили. Навремени из пущинака се виждал по някой зеленясал камък, колкото да напомни, че на това място имало ста­ро гробище. В единия край се виждали сгради­те на изоставен чифлик, а от другата страна  обикновен ко­ларски път отвеждал към железопътната гара. Покрай пътя се точела редица от полусрутени дървени къщи. На юг от тях се намирал чифликът на капитан Райчо Николов, който заемал терена между подлеза пред хотел „Тримонциум” , Военния клуб и ул. „Цар Асен”. Единствената нова постройка в района била бирарията на А. Зилберман, отворена през 1889 г. Чак при мястото на днешната Библиотека „Иван Вазов” имало няколко масивни сгради, в които живеели предимно чужденци.

Съдбата отредила именно този пущинак за броени месеци да се преобрази и превърне в централна част на Пловдив. Нещо повече – точно тук станали събития, паметни не само за нашия град, но и за страната.

Началото на тази съдбовна промяна е през юни 1891 г. Тогава специална комисия към Министерството на финансите взела решение за организирането на Първото българско изложение. Правилникът на изложението бил отпечан още през 1890 г.. В него изрично било упоменато, че изложението ще бъде в Русе. Да, но година по-късно, вместо Русе било записано Пловдив. Тази промяна налагала изготвянето на нов правилник. Едновременно с това на инж. Иван Несторов било възложено изготвянето на диспозиционен план. Още преди утвърждаването на плана, пловдивският вестник „Балканска зора” побързал да осведоми своите читатели: „През входа на изложението вий ще влезете в един прекрасен парк и пред очите ви ще излезе главний павилион за общото изложение на земледелието и занаятите. Като се спрете най-първо на фонтана и водоскокът – с които ще се уверите за величествений прогрес на Пловдив – ще се обърнете на дясна страна, ще видите павилионът за горите и риболовството…”

Все още не било уточнено къде точно ще се намират изложбените палати, никой не знаел нито как ще изглежда фонтанът, нито кой ще бъде неговият автор. Много неща трябвало да се свършат, а времето било много малко. В средата на октомври 1891 г. започнало строителството. Това станало само три дена след официалното утвърждаване на плана. В хода на работата обаче този план непрекъснато бил променян. Лека-полека към предвидените първоначално 70 декара били добавени оше 20. Появило се Голямото езеро, „хързалката Луда Яна”, площадката, от която излитал балонът на прочутия аеронавт Йожен Годар.

Първо били очертани алеите на бъдещия парк. Покрай тях засаждали дърветата, които трябвало да предпазят посетителите от прословутите пловдивски горещини. А това означавало да се за­саждат поне 10-годишни дървета. Мнозина не вярвали, че ще излезе нещо от то­зи експеримент. Но през пролетта на следващата година всички дървета до едно се разлистили, дори  старите лози избуя­ли и оформили сенчест асмалък. Чудодейното преобразяване на пущи­нака било дело на швей­цареца Люсиен Шевалас. До 1880 г. той бил градинар на турския султан, преди това доказал забележителните си способ­ности в Южна Америка. Неслучайно го наричали „градинар-вълшебник" и “министър на цветята”. Само за няколко месеца Шевалас успял да оформи най-красивият парк в България. Израснали 300 дървета, оформени били три езера. В най-голямото езеро плувало моторното корабче “Ангел Кънчев” с 16 пасажери на борда, по средата се извисявали струите на висок гейзер. Под разлистените върби отстрани били масите на скромно ресторантче, по-нататък започвала желязната конструкция на пързалката “Луда Яна”, докарана чак от Прага. Второто езеро било в ъгъла на парка при сегашния Дом на техниката. Тук се издигал малък хълм, а върху него – беседка. Отсдолу била изградена истинска пещера със сталактити и сталаг­мити. Красив водопад се спускал от върха на хъл­ма към езерото. Третото езеро гъмжало от риба. В самото начало на пар­ка бил фонтанът, израбо­тен по проект на световноизвестния скулптор Арналдо Дзоки.

Най-сетне настъпил дългоочаквания ден 15 август 1892 г. – денят, в който се открило Първото българско изложение. Триумфална арка още до  железопътната гара пос­рещнала княза и прави­телството. Вечерта градчето на Изложение­то (днешната градина „Цар Симеон") било огряно от електрическа светлина. За първи път в България електричест­вото осветявало толкова голямо пространство. Още първият блясък на лампите бил посрещнат от мощно „Ура!”. Викали в един глас присъстващите в парка, струпаните на площада и околните улици, както и хилядното множество по скалите на Сахаттепе. Пловдивчани  и многобройните гости от страната имали чув­ството, че посрещат но­ва ера в своята родина, че приветстват началото на онзи бурен възход, който ще нареди българите до най-развитите народи в света.

Много народ се извървял през парка на изложението. На 21 септември броят на посетителите надхвърлил 100 000.

Тържеството за закриването на изложението било на 3 ноември 1892 г. Тогава оповестили, че с указ на българския княз Фердинанд, паркът на изложението се предава на Пловдивската община и занапред ще се нарича градина „Цар Симеон Велики”. Същото име било дадено и на площада пред главния вход на изложението.

От 1 януари 1893 г. градината „Цар Симеон Велики” била отворена за гражданите. Още на шестия месец след отварянето на парка, общинските съветници единодушно решили на едно от празните места „да се направи една градска студена баня”. През пролетта на 1896 г. „военното началство разпоредила военната музика да свири два пъти седмично в парка”.

Градината непрекъснато се променяла. Един по един павилионите поемали към нови места – София, Евксиновград, Марково тепе, Сахаттепе в Пловдив… Последен останал Музикалния павилион, който все още се мярка из фотографиите от 30-те години на ХХ в. Дълго време се запазила оградата, вдигната през 1892 г. Покрай нея се запазил и „вечерният час”, т.е. затварянето на парка в 19,00 часа. Заради  протестите на гражданите се стигнало до решение по време на горещините градината да работи до полунощ. Променяли се и плановете за бъдещето на градината. Люсиен Шевалас предлагал паркът да продължи до Хълма на освободителите, но докато се вземе решение, къщите бързо превзели свободния дотогава терен.

По време на Първата световна война бюджетът за издръжка на градината „Цар Симеон” бил намален драстично. От някогашната аристократичност не останала и следа. След  земетресението на 18 април 1928 г., което разрушило хиляди къщи, по алеите се появили бараки, колиби и палатки. В тях се „заселили” хора от всички части на Пловдив. Дори някои учреждения отворили канцеларии под дърветата. Появили се бръснарници, кафенета, кебапчийници, дори работилница за ремонт на велосипеди. Близо година останали временните жилища, но този престой се оказал фатален за много от растенията и дърветата. Трябвало да минат години, докато се заличат следите от опустошението.

Появата на градината отведнъж превърнала някогашния пущинак в централно място. И апетитно. Първи военните си харесали едно парче от парка, за да построят там свой клуб. През 1912 г. кметът Деньо Манев прокарал решение за строителство на театър в самия парк, но войната му объркала сметките. През 20-те години се изредили три проекта за строителство на казино. След 1929 г. темата за театъра отново се върнала в общинския съвет. Бурните протести на пловдивчани забавили изпълнението на плана чак до 1940 г. След това дошла нова война и градината пак оцеляла.

Години наред градината „Цар Симеон” и едноименният площад се приемали като едно цяло. Градината се превърнала в център на културния живот, площадът приемал парадите и тържествата за официалните празници.