Силвия Димитрова: За да има какво да кажеш, трябва добре да помълчиш преди това

Дебютната книга на Силвия Димитрова спечели много почитатели още с появата си на бял свят. Сборникът от разкази 12 е на пазара благодарение на издателство Жанет 45 и според ценители, а и критици, е един от бисерите в последната литературна година. Ивайло Дернев разговаря със Силвия Димитрова.

Прекрасен дебют и едно ново откритие на млад талант на издателство"Жанет – 45". Късият разказ е особена писта за спринтово писане. Защо пишеш точно в този жанр?
Късият разказ е предизвикателство да кажеш много в кратка форма.Да хванеш есенцията на историята, на характера на героя. Същевременно това е жанрът с най-малко „разход“ на време при създаването. Писането е потапяне в други светове, смяна на самоличността. За съжаление нямам още комфорта да си позволя по-дълго изключване от битовото си живеене.

Книгата носи заглавието”12”. Дванайсет разказа под знака на дванайсетте месеца. Разгадай тая символика.
Тя е твърде прозрачна, банална дори. Раздвижването е вътре – в „разкъсването“ на календара. Историите се появяват по начина, по който паметта борави с времето – асоциативно, а не хронологично.

Имаш много поетически образи. Сякаш идваш от поезията.
Всъщност идвам от мълчанието. За да има какво да кажеш, трябва добре да помълчиш преди това.

Не се ли боиш, че този тип писане – сложно, асоциативно, бих казал, на моменти драматично – ще те сложи на други рафтове, хората днес четат малко, или поне неща, които са за забавление?
Не съм съвсем съгласна- и днес, както и преди има хора, които четат много. Въпросът за техния брой може да звучи драматично на фона на общата маса нечетящи или четящи комерсиална литература. И вероятно звучи. Но да не забравяме, че изкуството винаги е било за избрани. Масовото ограмотяване  в последното столетие не променя този факт.

Коя е книгата на книгите ти?
Много труден въпрос – много са.

И все пак?
Има две книги, които са ми въздействали на физическо ниво : „Престъпление и наказание“ и „Вълшебната планина“. Вероятно те са моите книги:  доколко словото може да влияе върху материята – с тези двете съм го почувствала.

Кое те зарежда най-силно?
Усещането, че си нужен и полезен. Това, което правиш, да има смисъл.

Любимото ти място в Пловдив?
Уличките на Капана и Стария град – чудесни места, където можеш да се загубиш.

Къде според тебе е пресечната точка на литературата и живота?
На ръба на страницата – но само при книги, които са в състояние да те порежат, да те бележат. Останалите са излишни – и за литературата, и за живота.

Кое е нещото, без което една литература не може да бъде жива.
Духът. Това, разбира се, важи за всяко нещо, което претендира да бъде живо.

Фаталист ли си? Защото оттук нататък следващият поред разказ е номер 13?
В никакъв случай! 13 е числото на поемащите риска да живеят извън праволинейното. Едно хубаво число – и е чудесно да стигне човек до него.