100 броя семейни палатки, които издържат до -21 градуса, ще заминат за региона на Караманмараш, закупени с българските дарения по инициатива на Манол Пейков. Това сподели самият той в последния си разказ за изразходването на средствата, които събира. Палатките се изработват от фирма в Кешан и са с гаранция, включена доставка и монтаж. Те са изключително нужни за пострадалите от земетресението, тъй като оцелелите са без дом, а температурите в региона продължително време са под нулата.
В същото време стана ясно, че първите пловдивски дарения вече са пристигнали в района на земетресението в Адана. Както самият Манол разказа в подкаста „В Капана на Под тепето“, доброволци, които имат връзка с Адана, са заминали със собствения си автомобил. Тъй в колата им е имало дрехи втора употреба, каквито Турция не приема, те са взели палатки, одеала и други дарения, складирани в Пловдив в двора на „Жанет-45“. Именно тези дарения вече са в Адана и в градове в региона:
„Всички заедно отидохме до Искендерун, засегнат град от земетресението. Оставихме буса и решихме да се разходим, видяхме потресаващи и много тъжни неща. Говорихме с някои хора, правихме снимки. Разбрах, че няма как да усетиш какво е, докато не го видиш с очите си.
Имаше доста хора пред къщи и блокове, останали без нищо. Направихме обиколка с буса и спряхме на едно място, където имаше събрани хора. Спряхме буса и започнахме да раздаваме, минаха доста хора, които имаха нужда от всичко, нямаше бутане, блъскане, вземаха умерено, оставяха за другите и заминаваха. Имаше и няколко сирийци, някои от тях дори говореха английски.
Децата, които са на видеото искаха кучешка храна, за да нахранят уличните кучета, които живеят и спят покрай тях.
Един човек сподели, че е загубил жена си, но някои хора са загубили цялото си семейство и трябва да останем силни.
Сълзите напираха, чувствах се неудобно да снимам, но смятам, че по този начин, хората ще разберат, че всъщност положението е наистина сериозно и ще продължат да помагат, че помощите реално достигат до крайната цел – до нуждаещите се.
Когато буса се изпразни, минаха още хора да питат дали не е останало нещо, дадохме им и храната, която бяхме си купили за пътя. Хората бяха благодарни, благодариха от сърце“, разказва един от пътувалите до Адана Симеон Станчев.
Ето и целият разказ на Манол Пейков за пътуването му до Кешан на 80 км от границата с България и избора да закупи точно този вид палатки.
„С уважавания бизнесмен от Асеновград Сабахатин Ибрям (специалист по дърводобив и производство на пелети) днес посетихме Кешан, 85-хиляден град на 80 километра от границата с Турция.
Сабахатин (с когото задочно ме запoзна д-р Borislav Mateev и с когото до днес се бяхме чули по телефона общо два пъти) ме взе около 11:30 и около три часа по-късно пристигнахме в покрайнините на Кешан, във фабриката на неговия съдружник Озджан, който ни показа новопостроеното хале за производство на пелети – откриването му предстои до месец или два.
Малко по-късно пристигнаха кметът на Кешан, председателят на търговската камера (потомък на неврокопски турци, преселени през 1923-а) и председателят на местната търговска борса.
Разказах им накратко за работата си, докато по стар турски адет пиехме кафе.
– А-а, вакъф значи – кимат одобрително. („Вакъф“ е турската дума за дарение.) – Няма по-хубаво от това.
– А на кого ще го запишем, коя е фондацията? – пита кметът с гръмовития си глас.
– Ами на мое име – викам — и на моите приятели.
– Че как тъй? Организация нямате ли?
Обяснявам им, че съм започнал да събирам средства почти на шега и нарочно не съм регистрирал фондация, защото хората в България са малко подозрителни. Струва ми се, че много от тях даряват, понеже заставам зад това, което правя, с името и лицето си.
– Но сега вече съм на път да регистрирам, защото парите станаха твърде много – добавям. – Ама тя фондацията така и ще се казва: „Манол Пейков и приятели“.
– Вакъф „Манол Пейков ве аркадашлар“, превежда им Сабахатин. – О-о! Много добре звучи! – усмихват се те.
После се местим в друг офис, а кметът подробно ми обяснява как точно ще стане сделката: аз трябва да преведа парите на техния градски вакъф (фондация), а те от своя страна – на производителя („ще получите подробен документ; така се гарантира да няма злоупотреби; комисион не взимаме; не се тревожете, всички сме заможни хора“, парира той притесненията ми).
Производството ще отнеме най-много седмица; сетне ще ги закарат на място и ще ги монтират – включено е в цената.
Палатките са трислойни, 4х4 метра (побират до 6 души), със специална изолация, която издържа до минус 21 градуса. (Точно в момента температурите на някои от засегнатите места са паднали до минус 16 – бележка моя.) Гаранцията за монтажа е година, а за самите палатки – 10 години.
Питам ги не са ли малко скъпи, за 700 евро парчето? Обяснявам, че парите не са мои и искам добра стока на справедлива цена.
Кметът вади брошура и ми показва други палатки, които мога да взема от Анкара за 450 евро. – Само дето си ги взимаш и дотам: не поемат ни монтаж, ни гаранция – обяснява. – А нашите се произвеждат тук, проверени са, поемаме пълен ангажимент за транспорта и монтажа и заставаме зад тях с името си.
После провеждаме дълга дискусия с данъчен специалист по телефона, за да разберем не можем ли случайно да спестим ДДС. В крайна сметка се оказва, че няма как да стане – също както в България, и тук даренията не са освободени от ДДС.
Зная, че мога да купя по-евтини палатки от Истанбул или Анкара; но тези хора, с всичките си странности, ми вдъхват доверие. В крайна сметка ме убеждават (пък и от снимките си личи), че палатките им са по-добри – а хората, останали без жилища, ще трябва да живеят в тях месеци, а може би и години, в студ и пек. Да не говорим, че осигуреният транспорт и монтаж ще ми осигурят спокойствието да насоча усилията си другаде.
Стискаме си ръцете за 100 броя, които ще ни струват точно 1,400,000 TL (70,000 евро). С включен ДДС, транспорт, монтаж и гаранция.
– Ще стане едно като малко село – засмива се кметът. – Отгоре ще турим надпис „Манол Пейков ве аркадашлар“.
Питам ги няма ли да се срещнем с производителя. Звънят му, но не вдига.
Ставаме и ме водят в магазина му в центъра на Кешан – фабриката е прекалено далеч, казват – и става ясно, че точно днес човекът се намира в България, на монтаж в заведение в Крумовград.
Кметът дълго му обяснява по телефона какво включва сделката. Пита го за срок; човекът гарантира, че ще са готови най-к ъ с н о следващия петък. Транспортът е от общината, монтажът – от него.
– Можете да дойдете, когато са готови – обяснява председателят на търговската камара – а ако искате можете и на самото място да дойдете и да присъствате на монтажа. (Някъде в района на Кахраманмараш, на най-тежко засегнатите места.)
Обещаваме, че ще направим всичко възможно да дойдем – стига времето и ангажиментите ни да го позволяват.
* * *
Ленд Ровърът на Сабахатин ме оставя пред къщи точно 12 часа след тръгването.
По пътя сме се сприятелили – намерили сме общ език за твърде много неща и между нас царува доверие, сякаш се познаваме поне от 10 години.
На раздяла ме кани на вечеря другата седмица. – Ела който ден ти е удобно – стиска ми ръката той.
Уж някакви си дванайсет часа, а впечатленията – като за половин месец. „
‘свинете, бате, ама ний из попиляните карловси села все във тенекиени контейнери ли ще сме? Като не см украински дезертьорки?
Добре поне, че няма комари
Петков = за Президент!
Или поне за Цар!
За Царица!
Гласуй, ма!
Долу Българския ЧЕРВЕН КРЪСТ!
Пари – само по личната б. с/ка на Манол!
(Дъното, майни! Ружа Игнатова поне не се преструваше!)