Обществено опасната Ана Саласар: Хората нямат нужда от култура

Чуждата усмивка е нетърпимо явление у нас, казва уличната танцьорка

Ана СаласарАна Салалар е завършила
актьорско майсторство в НАТФИЗ.
Специализирала е танцов театър. В момента
ръководи танцова формация Фрида,
преподава, прави спектакли, организира
поредица от денс маратони. Гледа
17-годишната си дъщеря. И от 8 години
танцува на улицата. Което я прави
изключително опасна за сигурността на
пловдивчани, поне според общинарите. Ана
дойде да говори за новите решения
на местната власт като ветеран в битката
с полиция и бирници по Главната с Под тепето, след
като го направи след ареста си по време
на протестите след събитията в Катуница.
Ана и Иво Дернев в един интересен неделен
диалог.

Според новите правила
в града, свързани с наредбата за
обществения ред и сигурност, ти в момента
си обществено опасен елемент, който се
намира в офиса ни и аз се чудя как да се
предпазя- сотаджиите ли да викам,
полицията ли, общинарите ли… Много
опасна изглеждаш! Чудя се само как си
толкова лоша, как застрашаваш хората и
нарушаваш реда?

Нарушавам реда главно
с това, че се чувствам добре, като танцувам
на улицата. Че съм свободна и щастлива
от това, което правя и което искам. Това,
предполагам, е основният проблем. Има
една такава тенденция – има връзка и с
шайките около Джумаята покрай пиенето
на бира на открито. От май миналата
година като че ли има едно гонение за
хората, които не са в релсите. Които не
пият бира в заведението, а на пейката,
които танцуват, свирят или правят нещо
на улицата, а не в театрите или на
узаконените за това места. Едно такова
усещане и отношение има в мен и моите
приятели- че ние сме лошите.

Някакъв вид организирана
престъпност сте, бандюги такива…

Да.

Ще ви лепнат име с акция.
Нещо като Кандидатите. Идва от кандидати
за културна столица! Нали Пловдив е
кандидат за културна столица все пак…

Арестът на уличната танцьорка при протестите след събитията в КатуницаТова за културната
столица звучи толкова абсурдно. Крайно
несериозно е. В интерес на истината
веднъж зам.-кметът присъства в един мой
спор с полицаи. Каза им да ме оставят.
От май до октомври танцувах миналото
лято и почти всеки ден имах изяви. Аз и
много други улични артисти. Научих кой
китарист е на смяна, предупреждаваме
се взаимно срещу полицаи- като някой ги
види да сигнализира. Ае като най-големите
престъпници на Пловдив. Като организирана
престъпна група. И много пъти съм питала
полицаите: Добре, вие нямате ли друга
работа? А те ми отговарят: Не, това ни е
работата!

Колко глоби, колко
акта…

Нямам актове. Успявам
да се справя със ситуацията, като един
печен престъпник. Казвам, че си тръгвам.
Те подминават, аз продължавам, после, като ги видя- спирам. Но актове не са ми
правили. Предполагам, че ги мързи. Защото
аз си предлагам личната карта…

Но по новите директиви
няма да има прошка, да знаеш…

Мисля скоро да се
пробвам, тъй като времето стана много
приятно…

Но рискуваш…

Рискувам. Виж, уличните
артисти са хората, които не искат да
влязат в щампата и шаблона за арт. И те
са най-уязвими от една страна. Особено
пък в България всички мислят уличните
артисти за някак не дотам кадърни
просяци, които по този начин си изкарват
парите. Логиката на хората тук е- тя ако
беше добра, нямаше да танцува на улицата,
а в телевизията. Само че моята логика
е, че улицата ми дава свобода и възможност
да комуникирам с всякакви хора. Много
от хората, които минават край мен, докато
танцувам, не ходят на театър и танцови
представления. Да не говорим за самата
връзка. Хората вървят и в един момент
им се случва нещо, което не е предназначено
за улицата. Това също е интимен, готин
момент. Това е моята сцена. Аз се чувствам
добре, въпреки всичките странни случки.
Когато започвах да танцувам тук преди
осем години непрекъснато ме обиждаха.
Викаха ми наркоманка, луда, турска курва,
защото танцувам често с шалвари… какво
да съм друго освен… Хората имат някаква
амбиция да те сложат в графа. Много
колеги се притесняват да танцуват на
улицата точно поради тези неща. На мен
не ми е приятно много да говоря по този
въпрос, но майка например не иска да
танцувам на улицата. Дъщеря ми също, тя
е на 17 и се срамува от това…

В крайна сметка на теб
това ти дава нещо. Не е за парите в
шапката…

Ако исках да печеля
пари, щях да печеля проекти, да кандидатствам
тук и там, да се подмазвам на институции.
Не, не го правя за парите. Но когато ти
пускат стотинки на улицата, е много
готино. Защото, когато на улицата някой
се спре, обърне ти внимание и ти пусне
паричка, е фантастично. Това е нещо
случайно, защото никой не е дошъл да те
гледа. Ти правиш контакт. В който някой
ще те хареса. Е, друг може да те набие…

Случвало ти се е да ти
налитат на бой ли?

Да, в началото. И тук, и
в Созопол, и в София. Но с годините нашата
публика стана по- толерантна. Като
изключим проблемите с полицаите това
лято и миналото, имах много хубави
преживявания с публиката. Разликата
между нашата публика и чуждата е, че там,
като ти оставят пари, се усмихват. А тук-
хвърлят и бягат. Срам ги е. Като те
погледнат- чувстват, че правят нещо
нередно. Много хора пускат нещо сигурно
и от жал, защото какво ли си мислят-
докъде се е докарала, та да танцува на
улицата. Колкото до полицаите- някои от
тях са много разбрани момчета. Правят
се често, че не те виждат. Проблемът е в
обществото. Всъщност то не приема това,
което ние правим, поне в голямата си
част. Примерът ми е моя ученичка, която
излезе с мен на улицата веднъж, бе видяна
и уволнена от работа…. Всъщност не знам
дали в България хората имат нужда от
култура. Има много хора, които минават
и ме поздравяват, подаряват ми цветя,
радват се. Но както казва дъщеря ми: Тези
са луди като теб. Цената да правиш това,
в което си най-добър и пълноценен, е
много голяма. Аз преди пет години работих
в Сливен в затвора един проект, финансиран
изцяло от мен, с жени, лишени от свобода.
Направих спектакъл с 12 затворнички от
Сливен, а процесът по изработката му бе
невероятен. Отидох и им казах, че нямам
театър зад гърба си, нямам пари, нямам
актриси… Казах им, че отивам да ги
използвам- в крайна сметка, това бе
истината. След като направихме спектакъла
и го изиграхме в затвора, се опитах да
изкарам спектакъла извън решетките.
Моите колеги театрали от Сливен обаче
не пожелаха да се случи това нещо. Те не
знаеха какъв ще е ефектът. А дори само
от ПР гледна точка да подходиш, той щеше
да е успешен. Много често спънките идват
не от полиция, а от колеги. Затова си
мисля, че в България хората нямат нужда
нито от добро кино, нито от друг вид
култура…

Звучи кофти…

Колкото и тъжно да
звучи, толкова и някак обнадеждаващо.
Защото, ако вземат да забранят това нещо
изкуството и започне да се прави
нелегално, да го правят само тези, които
не могат без него, ще се получи.

Кое те обижда повече?
Това, че може някой да дойде и та ти
посегне с викове: „Турска курва“, или
това, че някой идва да ти състави акт,
принизявайки те до нивото на просяка?

Обидно? Ти си обиден,
когато позволиш да те обидят. По-скоро
е абсурдно, че ченгетата се занимават
с улични артисти. Ние, аз, излизаме на
улицата и знаем, че сме уязвими. Не е
„обидно“ думата. По-скоро е риск. Абсурд.
Излизаш и знаеш, че всичко може да стане,
всякаква глупост. Има циганчета, които
дебнат да ти откраднат парите. Трябва
да внимаваш от колоездачите. Трябва да
гледаш за полиция. Или група хулигани.
Даже ми се е случвало момичета да
проявяват лошо отношение. Обществото
ни е такова- не търпи различните. Те се
обиждат от това, че аз се чувствам добре.
Като танцувам, често се усмихвам. Казвали
са ми, че го правя, тъй като това не го
контролирам. Но явно танцувайки понякога
почвам да се усмихвам, защото се чувствам
щастлива. А май това е нещото, което
обижда хората. Те си казват: „Тая тука
кво си мисли- аз толкова проблеми имам!
Жена! Деца! Шефът! А тая ми излязла с
шарени дрехи, хили ми се и пари иска за
това!“

Това българинът не
търпи- чуждата усмивка! Тук, ако правиш
нещо, което те прави щастлив, не прави
хубаво впечатление!

Добре де, ама ти и онзи,
който пие бира в парка, сте обществено
опасни елементи…

Това с бирата на открито
дори ме втрещи повече от репресията
срещу уличните артисти. Май се превръщаме
в талибанска провинция. Впечатлението
е такова- всеки, който по някакъв начин
се чувства по-свободен, трябва да бъде
вкаран в системата. Ето- примера за
уличните артисти. Сигурно има и такива,
които отбиват номера, навсякъде е така.
Но схващането, че уличният артист е
някакъв изпаднал бездарен тип, е грешно.
Това е нашият избор. Хората трябва да
уважават избора на един артист да застане
буквално на метър от тях и да покаже
това, което е, без да иска нищо от тях.
Скоро имаше експеримент с много известен
английски цигулар, който свирил в метрото
и събрал едва 20 лири, при положение, че
100 лири е билетът за концерта му. Хората
минават- кой бърза, на кой му пука, на
кой- не. Същите тези хора, които са готови
да платят сто лири, за да го чуят от
сцената. Изводът е, че на хората трябва
да им се каже кое е добро и кое е лошо.
Хората по някакъв начин трябва да
познават това, което виждат. А моята
идея е моята публика да е свободна. Аз
дори не мога да кажа какъв стил са танците
ми. За мен е важно моята публика да е
непредубедена. Това ми дава свобода да
правя, каквото искам. И затова съм си
избрала улицата.

Какво би казала на
хората, които взимат решение да прогонят
изкуството от улицата?

Те наистина ли смятат,
че сме обществено опасни. Павката-
китаристът- обществено опасен. Не е за
вярване…

Ама как, Павката е
изключително вреден и опасен елемент,
като една бомба с часовников механизъм
е, която е нагласена да унищожи всички
минувачи по центъра с един акорд на
китарата си…

Не, наистина не разбирам.
Дейност ли отчитат. Видях коментар,
според който търсят събираемост…

Има и друго- срещу вас
валят доноси, че пречите на живущи и
собственици на търговски обекти по
Главната…

Възможно е да е и това,
но ако това е причината, само доказва,
че чуждата радост на българина е много
неприятна. Доминира желанието да се
оплакваш… Излезте на балкона или
прозореца, погледайте и послушайте и
се опитайте да изживеете нещо по-различно.
Точно поради тази причина държа да
остана уличен артист. Не искам да се
институционализирам, да вляза в релси.
Точно това не искам да ми се случва.
Моите колеги танцьори, хореографи,
живеят в страх, че от друг зависи това
дали те ще работят или не. Аз до момента
успявам да си сбъдна всички желания.
Много държа да им кажа на моите колеги
да не правят тази грешка- да мислят, че
изкуството и работата им зависят от
някой друг, освен от самите тях.