Приключения с градския транспорт в жегата: Пловдив ми е Дюн

Използването на градския транспорт в Пловдив лятото е едно 7D преживяване, което те пренася в един друг свят и реалност. По-точно на Аракис (Dune).

Сравнението на Пловдив през лятото с пустинната планета от романа на Франк Хърбърт е особено удачно през последните години, когато градуси над 40 се задържат със седмици, а растителността по тепетата и извън центъра е оставена да съхне. Особен вид приключение, подобно на хазарт, е придвижването с градски транспорт. Работата е направо „риск-печели, риск-губи“, предвид възможността климатикът на превозното средство да не работи и човек да се окаже в нещо, което повече наподобява сауна, отколкото автобус.

Разказът е на Антон Чепилски, публуван във фейсбук групата Пловдив (Plovdiv):

Хорхе от хаус Чепиледис се събуди изцеден от нощните жеги. Ротационният цикъл на планетата влизаше в своите пикови слънчеви периоди. “На километър от ада” бъзикаха се местните. Може би днес беше твърде мръсна жега за кракокоптера (колелото) до работа. Това оставяше само един начин за придвижване, който не го подлагаше на враждебните атмосферни елементи на пустинния Филипопоракис. Това бяха непредвидимите и своеволни пустинни бродници на града под седемте дюни, които се ползваха само от най-отчаяните от жителите тук. Хорхе сви притеснено вежди. Беше риск. Или щеше да стане жертва на адските юнски жеги преди броднците да се появят или имаше шанс вътрешностите му да го излагаха на още по-голяма жега от повърхността на юнското филипопоракиско слънце.

Въпреки всичко Чепиледис реши да се отправи към локация, която поколения насам беше използвана за сбирка на бродници. Местното управление се беше опитвало в предходни времена да доведе малко яснота около тяхното появяване, но като всеки техен ход – бяха дадени множество кредити за неработещи решения. В случая поставената система от Тотю Бойконен показваше табла, които привидно показват идващите бродници, но никой не знаеше дали е точно или не. Винаги най-добре беше да се използва старият обичай с поставяне на длан върху платното, за да се усети вибрацията им като приближават. Хорхе постави своят длан, но нищо. Явно беше твърде рано.

Докато чакаше промяна в това, вниманието му беше привлечено от група фремени от другата страна на пътната артерия. Тъмната им облята в пот кожа блещеше от ударите на яркото слънце, докато те се трудеха върху създаването на нов покрив на къща. Интересното в случая не бяха самите фремени, а технологията, която те използваха – нов вид анти-гравитонен товарен разпределител.

Но нещо ставаше. Пръски пясък се впиха в мустака и очите на Хорхе. Той се обърна и видя пустинната вихрушка, която се задаваше към него и присви очи зад своите слънчеви очила. Той дочу гласа на прадедите в ушите си (https://www.youtube.com/shorts/JFOF4gMARQA…) Несигурен какво следва той хвърли поглед към таблата на Бойконен, но нищо освен деня и часа не бяха показани. Тъжното е, че Коц-Дим II Бойконен беше обещал да промени нещата, но нищо не ставаше вече без одобрението на висшия барон Бай Бойконен, който беше хванал Филипопоракис в своята алчна хватка.

Първи трус. Втори. “Шаи-хулуд!”, помисли си Хорхе и в този момент бродникът се появи из вихрушката от пясък и мъгла от ФПЧ. Наранената му бяла метална кожа някога е била впечатляваща, но днес вече беше износена и на места се свличаше по крайниците му. Кибритено-кутийната му форма подсказваше, че атмосферното налягане е оказало влияние върху някога дългата му форма. Бродникът отвори своите врати, а от него излизаха наемници и фремени. Сега беше моментът…Хорхе пристъпи и влезна в неговите дълбини. За негов късмет – този път климатичните системи на Шаи-хулуда работеха.

Днес беше ден за оцеляване.