74 отхвърлени от света жени откриха остров на спасението в Пъстрогор

Над 100 дами и един мъж в Дома за възрастни хора с психически разстройства

Добрината не е само кауза на това място, тя е ежедневие

Цигарата е кюлче злато, червилото- диамант за изоставените край границата хора от  близки и роднини

Благодарим, че се сетихте за нас, обръща се към читателите на Под тепето екипът на социалното заведение

Иво Дернев

Когато светът те отхвърли, създай си свой собствен

Батко, батко, цункай любимия ми Пловдив. От много време не съм го виждала. Там ми е семейството, ама… ама аз съм тук, а семейството е забравило, че ме има! С „Батко” към мен се обръща жена, която може да ми бъде майка. Тя е сред посрещачките в двора на Дома за възрастни хора с психически разстройства близо до село Пъстрогор. Той е скрит от вселената на няколко километра от Свиленград, там някъде вдясно от шосето, край границата. Ориентира се откъде идвам от регистрацията на автомобила ми. Не пропуска детайлите. Фиксира пълната с чували малка японска кола- знае, че са дарения за нея и другите 73 обитатели на социалното заведение. Те привличат вниманието й, тъй като птици като мен рядко, много рядко кацат на това място. Камо ли с малки японски коли. Чувалите приковават мисълта й, но само за миг. Погледът, съществото й търси друго. И го открива. Пушач си, нали, казва впила поглед в правоъгълната издутина на палтото ми дамата в шушляково яке. Пред широко отворените си, добри, тъжовни очи, тя надига два пръста, като знака на победата. Но жестът й има друго значение. Тъмно кафяви петна от никотин и катрани по кожата около ноктите и кокалчетата се насочват към устните й. Батко, дай сигаретка, казва с особена нотка в гласа. Правя го на мига, без да знам дали е позволено. Не може да се устои на този поглед. Отварям жълтия си Кемъл. Това движение звук не издава, но явно е шумно като изстрел. В същия миг, от всички посоки, към мен затърчават дузина жени на всякаква възраст, във всякакви одежди, с всякакъв вид, но с еднакъв блясък в погледа и едно намерение. И със същия жест- катранени пръсти пред тъжни и добри очи.

Цигара.

Дай и на мен, господине!

Момче, и аз искам!

Само едничка!

Някои задимяват на мига. Момичетата буквално всмукват папироса до фас, на една дръпка. Другите заделят за следобеден кеф. Кутията не стига за всички. Мамка му! Ако знаех щях да дойда със стек, казвам си. В последствие разбирам, че кафето и цигарите са златото и диамантите за тези 74 жени, изоставени от света, но открили своя спасителен остров- домът в Пъстрогор. А и светът не трябва да заслужава внимание,след като е зачеркнал тези прекрасни чисти създания от дневния си ред. Не са го направили само шепа благородни, истински, искрени човеци- екипът на социалната институция.

В дома има един единствен мъж. И над 100 жени- обитателки и персонал. Единакът е охрана и момче за всичко. Не успява да ми даде едно рамо с доставката, тъй като се оправя с обяда. Затова пък на помощ се притичат жените от екипа. Пренасят сериозен товар- чувалите са тежки. Ха, носим на всичко. Товар ни дайте, казва санитарка. Заключете си колата, вмята след като е разтоварен целият багаж. Все пак момичетата тук са своенравни, отговаря на изненадата ми тя.

Започва сортирането, изброяването и свръх детайлният опис на дарението. Чаршафи- толкова. Одеяла- толкова. Спални чували- толкова… Дарителите в акцията на Под тепето са осигурили много дрехи, обувки, дори кожено яке. Има даже един брой чадър и няколко стекчета тоалетна хартия, които преценявам да спестя за протокола. Всичко влиза в употреба, всичко. От всичко имаме нужда, обяснява една от жените в отбора.

Много благодарим на вас и на читателите ви. Второто дарение е още по-голямо от първото. По куриер дойдоха пратки от хора, които са се информирали за акцията ви от София. Благодарим ви най-вече за това, че сте помислили за нас, че сте се сетили за нас, тъй като почти никой не го прави, казва ми Христина Пачова – началник сектор Дом за възрастни с психични разстройства. Това „възрастни” заблуждава.„Островът” за инакомислещите е заселен от представителки на нежния пол от 19 до 90 години. Повечето от тях са със сериозни, много сериозни психически заболявания. Поради тази причина и най-унищожаваният консуматив е постелъчният- момичетата често са буйни в леглата си.     

Ние сме последната им подкрепа и утеха. Всички чакат роднините си, но роднините им не чакат тях. Много рядко някой се сеща да изпрати нещо на близкия си човек, дошъл в дома заради проблемите си. Хората явно предпочитат да бягат от проблемите, а и не е лесно сред тях, не крия. Но и малко внимание е достатъчно. Ние живеем с тези 74 жени и те живеят с нас. Взаимно сме част от животите си. Опитваме се да ги разсейваме от непрестанните мисли за семействата и близките хора, които са някъде там, далеч, искрена е Панчова. Не крие, че в дома има жени, за които близките дори не искат и да чуят. В много случаи те са поставени под запрещение от фамилиите си, за да бъде взета цялата им собственост. А това най-често къса завинаги връзката между сродници. Поради тази причина и при обитателките на дома мандатност няма, там са от много време и ще останат там за дълго, може и до края. Докато за услугите на специализираното социално заведение в Пъстрогор чакат стотици. Шефката на дома също признава, че изключително рядко някоя от обитателките се връща в нормална среда, точно заради нежеланието на средата да я социализира. Както е случаят с дамите, които чакат в преходното жилище, което би трябвало да подготви 4 жени за външния свят. Преход обаче най-често няма. Такъв е примерът с младо образовано момиче, което желае и е в състояние да „напусне острова”, но родител спира плаването й. Момичето продължава да се подготвя за самостоятелен живот- готви, пери и чисти, твори, с надежда за завръщане. И чака попътен вятър. Другите 70 човека в централната сграда на дома пък са напълно зависими от грижата на екипа. А тя е ежеминутна, индивидуална, сякаш грижа за малко дете. Дете, което изсмуква цигара с едно дърпане. Заради страстта към никотина на момичетата, пушачите от персонала се отдават тайно на своя порок. Дори и директорът Христина Пачова се крие извън границите на дома, когато иска да остане насаме с дима от тютюна.

Тя и персоналът й се стараят да не създават дискомфорт и в същия момент да създадат  възможно най-много радост в иначе еднообразното ежедневие на другите 74 от голямото семейство.Всеки ден се пътува до Свиленград. За добро и лошо- лекари, зъболечение, разходки, ресторанти. Дамите ходят на пазар и сладкарница, устройват се забави, карнавали, творчески вечери. Веднъж в годината дори госпожиците се събират  за танци с господата от мъжко социално заведение от същия тип, което се намира на петдесетина километра от Пъстрогор. А лятото всички момичета отиват на море за няколко дни. Това е и най- чаканото време от годината, разбира се.   

И докато улисани в собственото си ежедневие ние не се сещаме за тези свободни, но самотни души, те никога не забравят няколкото дати от годината, в които помагат на други хора с тежка съдба и в сложно социално положение. Всички 74 момичета и екипът, който се грижи за тях, организират веднъж в годината голямо благотворително събитие в Свиленград, средствата от което даряват за друг в нужда. Прави се специална културна програма. Едни пеят, други танцуват, трети рисуват. Всеки се изявява там, където е най-силен. Стараем се да бъдем от полза на другиго. Получава ни се. Всички са изключително всеотдайни в такива моменти, самата подготовка е същински празник. Добрината не е само кауза тук, тя е ежедневие. Тя битува тук заедно с нас, казва Христина Пачова.

На финал разбирам, че ако има нещо, което е още по-привлекателно от цигарите и кафето за волните души от Пъстрогор, това е макияжът. Появата на червило в дома е изключително събитие. Преди време дамска политическа организация регулярно организирала дарения под формата на козметика- червила, пудри, дезодоранти, разни помади. Наставала истинска фиеста. Всички излизали на двора като за първа среща, нагиздени, с алени устни, румени бузи, ухаещи на рози. Домът за възрастни хора с психически разстройства за миг се превръщал в Шанз Елизе, с гордо дефилиращи наперени парижанки в очакване на приличен час за първа чаша страстно бордо. Този колоритен празник в Пъстрогор обаче вече не се състои, тъй като политическите грижи секнали.

Нашите, на Под тепето, обаче няма да приключат, категоричен съм на излизане от административната част от социалното заведение с протокол в ръка. Около колата вече са се събрали десетина чаровници. Питат за цигари, разбира се. Там е и пловдивчанката. Ето ги и другите три от Пловдив, казва тя и сочи трио момичета, които се разперват като ветрило около шушляковото й яке. Познаваме се от Руски всички. И тук пак сме си заедно, информира ме едната. Кажи на кака да ми прати тютюн. И червило може да прати, кажи й, казва другата. Не забравяй, ние сме си тук. Пловдив как е? Той е близо Пловдив. Кажи на нашите, че съм тук, чакам ги. Не забравяй, ние сме тук. Пловдив е близо, изпраща ме третата.

Няма да забравя! Обещавам, няма да забравя!    

Под тепето благодари на читателите си затова, че откликнаха на кампанията ни. Ще продължим да помагаме на хората там. Колкото до екипа на дома- шапки долу и поклон за онова, което вършите. То е свято дело.

Медията ни продължава с кампанията си за осигуряване на спално бельо за хората от дома. Ако решите да помогнете, направете го на следните адреси за доставка на пакети:

1. Офис Еконт Свиленград, ул. „Язовирска” 1

До поискване Марияна Димитрова 0888 335 552

2. Офис Еконт Свиленград  – кв. Свиленград, ул. „Райко Даскалов” 1

До поискване Марияна Димитрова 0888 335 552

3. Дирекция социално подпомагане Свиленград