Образователната ни система работи чудесно. Нейна идея е не децата да бъдат образовани, а лесно контролируеми, произнесе се един от участниците в дискусията
Ново явление в Пост-културната сцена, заема място от няколко седмици. Ново, интересно и даващо право на неанонимно и в същото време неосъждано право на глас. Информираното несъгласие вече има няколко разисквани теми зад гърба си, а снощната сбирка не изневери на стила си. Темата бе "Манипулативното образование", разглеждаща последните събития в промяната на образователната програма в училищата. Всички сме наясно, че тези промени вдигнаха народа на крака, агресираха го и го накараха да заклеймява политици и различни етноси. Определението "съжителство" породи плеада от неприязън, основано или не.
По време на цялото обсъждане се засегнаха няколко теми, сред които: на какво всъщност учат децата ни в училище и образованието им не е ли съвместен процес между ученици и учители; способи си ла 4-класниците да осмислят „История славянобългарска“ на тази крехка възраст и каква е ролята на медиите в така нашумелия конфликт между министри и народ.
Първият зададен въпрос, който повдигнаха Никола Николов и Тони Шнитер, чиято идея са тези дебати, бе: „Училището ни учи да мислим или ни учи какво да мислим?“ С други думи, каква е ролята на българското училище? То ли трябва да поражда в нас принадлежност за родолюбие или да ни развие до толкова, че всеки сам за себе си да открие отговора? Подобно на религията, историята и литературата също са "науки", твърде субективни. Историята е различна за всеки. Би трябвало да подлежи на факти, но бива изкривявана според народа, който я разглежда. Ако Априлското въстание е едно за българите, то от мюсюлманите е разглеждано по напълно различен начин. Интересното беше, че повечето мнения отричаха тази принадлежност, с аргументите, че сегашното общество с нищо не е допринесло за миналото. Имаше и бранители на родното, твърдящи, че кръвта на прадедите ни тече и в нашата кръв и ние трябва да се гордеем с постиженията им. Наблегна се твърдо върху идеята, че образованието създава едни "социални продукти", с еднакви бази данни, които после да излязат в света и да работят за държавата, без да дава предпоставки за личностна идентичност. Което в крайна сметка доведе до коментар, който цитираме по памет: „Образователната ни система работи чудесно. Нейна идея е не децата да бъдат образовани, а лесно контролируеми.“
Това поражда други въпроси. Нима само учителите са отговорни за интелектуалното и личностно развитие на децата? Колко и да им се иска на учителите, извън класните стаи те са безсилни и тук на помощ трябва да се притекат родителите, които не винаги са готови да подходят с разбиране към даскалите. Като цяло, топката се прехвърля от едни ръце в други и ако преподавателите осъзнават, че всъщност се прехвърля не топка, а самите деца, то малцина са тези мами и татковци, които осъзнават какво реално се случва в образованието на децата им…
Целия текст можете да прочетете в КАПАНА.БГ
