През окото за естетика на арх. Катя Генева

Василина Дикиджиева – архитект

„И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само да ти бъде приятно. И твоите приятели много ще се чудят, като видят че се смееш загледан в небето.“

Антоан дьо Сент Екзюпери, „Малкият Принц“

На 8-ми септември моята скъпа приятелка и колежка, архитект Катя Генева, се пренесе на нейната планета между звездите. Не че бързаше да си тръгне, нито пък че ние искахме да я пуснем. И тя, като Малкият Принц ни разказваше за редките цветя отглеждани на нейния малък балкон. Двете с нея често седяхме на този балкон и си говорехме за всичко. Спомняхме си за времето когато си мечтаехме за „голямата архитектура“ и изливахме тези мечти и идеи в много конкурсни проекти и задачи възложени от проектантската организация. Повечето от тях не видяха бял свят, но каква радост беше да ги измислим и начертаем – ръчно, без компютър, с туш.

Мечтаехме и се смеехме и на просторния балкон на 8-мия етаж в проектантската организация с колежките от колектива на архитект Панджарова. Бяхме само жени, архитект Сапунджиева ни наричаше „Чайките“. Катя и Весето Панджарова работеха от самото начало по проекта за новия жилищен район „Тракия“. Въпреки че първоначалния градоустройствен план е бил направен от арх. Иван Попов, вдъхновител на екипа по време на детайлното проектиране и строителство беше арх. Мария Сапунджиева. Спомням си как видях Катя за първи път – изправена с бяла престилка пред огромни табла с много цветни правоъгълници, които изразяваха комплексното обществено обслужване на района. След една година към колектива се присъедини и архитект Каля Софкарова, и трите станахме неразделни.

Това беше много интересно време в проектантската организация. Време на ентусиазъм, време за летене – за някои колеги в буквалния смисъл тъй като имаше клуб по делтапланеризъм! На покрива върху ниската сграда към двора по идея на арх. Милчо Сапунджиев младите колеги направиха басейн и оранжерия за да можем в обедната почивка да плуваме, а зеленчуците да се използват в столовата намираща се на първия етаж. Доколкото ми е известно, Новотелът и проектантската бяха единствените места с басейн по това време в Пловдив. Така че проектантската организация беше не само офис, а лаборатория за изпробване на нови идеи за по-добра работна среда. Беше и прозорец към света с богатата библиотека. Тук се получаваха най-елитните списания за архитектура: Domus, Architectural Record, Casabella, L’Architecture d’Aujourd’hui, Elle Decoracion, Baumeister.

Тази връзка със света ни създаде неочаквани възможности. Списание Japan Architect обявяваше интересни конкурси всяка година на дадена тема, без да поставя ограничения, и хора от цял свят можеха да участват. През 1981а година темата беше „Meditation Chapel” и с Катя решихме да участваме. Проекта ни беше необичаен за времето и за социалистическото разбиране. В последния ден, ние трябваше да работим – така че майка ми пое ролята на куриер, и отиде в София за да изпрати нашия пакет в Япония оттам. Преди да замине, тя ни попита изрично дали имаме разрешение да го изпратим. Ние (млади, вдъхновени, горди от труда си и самоуверени) отговорихме бодро че не ни трябва такова: нали е свободен конкурс, нали сме свободни архитекти? Както читателя вече е отгатнал, в пощата наистина са отказали да приемат пратката без разрешение; и в продължение на дълги, напрегнати часове, ние в Пловдив и майка ми в София тичахме до Съюза на Архитектите за да уредим официално писмо, и за капак, да убедим служителката в пощата да го признае. 

Спечелихме второ място от 533 проекта. Бяхме на седмото небе като четяхме коментарите на световно известни архитекти от журито като Шиничи Окада и Фумихико Маки за нашата Сграда за Медитация. В списание Архитектура, редакцията “с радост” отбеляза нашия успех, но намери за нужно да добави че “въпросът за подобни сгради с ‘неутилитарни функции’ и ‘без ясно предназначение’ … са чужди на нашите традиции, обичаи и съвременни схващания”. Приехме това като победа.

С Катя от самото начало имахме идеална и много рядка симбиоза. Идеите ни се раждаха постоянно, спонтанно, драскани върху гърба на пощенски пликове. Допълвахме се във всички отношения. Тя беше царица на финеса, детайлите, усъвършенстването на всяка идея. Въпреки че в тези времена не можехме да пътуваме по света, за нас с Катя всеки нов проект беше пътешествие, откритие, предизвикателство:

• Благоустрояването и детските градини в жилищен район „Тракия”, Пловдив. Водихме истинска борба с инвеститори и строители за да доставят малките розови павета които успяхме да намерим в Лесидрен.
• Съдебна Палата, Пловдив: успяхме да включим в плана на сградата частта от Панаир Хан която все още беше запазена. Благодарение на това, се получи оригинална, раздвижена композиция нехарактерна за такъв вид сгради, която освен това се вписваше добре в парцела. За съжаление не беше построена и Панаир Хан отдавна вече не съществува (на хановете в Пловдив не им върви). Чертежите и макетът останаха в избата на проектантска. Тъжно е че трудът на толкова хора – интересни проекти върху които поколения архитекти и инженери бяха работили остана погребан в подземията на сградата без някой да се погрижи да се съхранят всички документи.
• Школа за Кадрите на Балкантурист, Пловдив: За този проект (също непостроен) получихме може би най-добрия комплимент като архитекти. Когато един известен местен архитект се опита да го омаловажи на техническия съвет, арх. Милчо Сапунджиев хай-неочаквано стана да ни защити с думите: „Колега, ти си от старото поколение, а те са Баухаус!”
• Детски Център до Джендем Тепе, Пловдив: Една от малкото построени сгради, която доскоро се използваше.
• Универсален Магазин, Кърджали: Национален конкурс, в колектив с арх. Каля Софкарова. Работихме с голямо вдъхновение след работа в избата у Каля и бяхме много въодушевени от резултата.  Останаха няколко снимки на които се радваме на макета – направен от макетистката Красимира Проданова – в последния ден преди изпращането.
• Комплексен Културен Център, Пловдив: Конкурсен проект в колектив с арх. Весна Атемова. Той включваше три от тютюневите складове на улица „Иван Вазов”. И този проект нямаше развитие. Складовете изгоряха преди няколко години, останаха само части от фасадите им.
• Мемориал на Васил Левски, Карлово: Нацонален конкурс в колектив с арх. Петър Дикиджиев и арх. Васил Шилев. Ние разбира се не спечелихме този конкурс с нашето авангардно предложение. За съжаление разбирането за мемориал е все още примитивно, сведено до изпъчен паметник който няма нищо общо с личността на която е посветен.

Трябва да добавя, че не беше само работата и проектирането. Правехме мащабни украси по различни поводи, балове, тържества. Организирахме младежкото биенале на младите архитекти в Пловдив. То беше важен форум за обмяна на идеи с колегите от други градове в страната. Всичко се правеше с подръчни средства, защото нямаше финансова подкрепа отникъде. За целта заедно с други колежки носехме маси от Клуба на Културните Дейци на Джумаята до Къщата на САБ в Стария Град и превозвахме велпапе от ЗХА  „Родина”, Пловдив. Но колко незабравими останаха тези вечери в дворчето на САБ, където до късно млади и по-възрастни колеги се събираха и общуваха.

Въпреки че само шест години работих с Катя, ние останахме приятелки за цял живот. Разбирахме се напълно; хармонията между нас беше по-силна дори от тази между сестри. Бяхме в постоянен контакт, чрез писма, електронна поща, Вайбер. След като аз заминах за Етиопия, тя често наглеждаше дъщеря ми, която до последно обичаше Катя като по-близка от самите ни роднини; а по-напоследък, през последните години на майка ми, тя ходеше да я види и да я развесели.  Съветвах с нея за всичко – за мебелите в апартамента, за рисуването. Тази година развивах нов стил и не бях сигурна за една картина; на базата на нейния съвет – “Няма да я пипаш!” – оставих картината както си беше, и я приеха на предно място в изложба сега, през септември (за съжаление вече нямаше как да й кажа). Окото й за естетика беше на друго ниво. Светът ставаше по-светъл с всяка картичка която получавах от нея – всяка от тях уникално съкровище, измислена за случая, ръчно направена с изтъкнати детайли и грееща от радост и обич. Пиша това есе, заобиколена от тези картички; навярно и читателите които я познаваха го четат пред подобна колекция.

Катя беше пример за колегиалност, интелигентност и доброта. Тя не се сърдеше когато я изместваха от по-престижни задачи, не се забърка в игри и афери които да й донесат благополучие. Остана вярна на професията архитект като едно благородно и достойно призвание.

Мисля си как изглежда Катината планета. Сигурно там има елегантни сини и бели къщи, кули и камбанарии; градински цветя и красиво подредена маса с най-вкусни неща, където ще ни чака да се съберем един ден всички отново.