Да изгорим „История Славянобългарска”

Аня Петрова

Първото мартенско Слънце изгря, което в природата на жената означава само едно – ПРОЛЕТНО ПОЧИСТВАНЕ! Гледайки прогнозите за времето, зимните дрехи няма да ни трябват, затова ги прибираме в черни чували и ги затиряме в дебрите на гардероба, недай си Боже лятото да мернем някой пуловер. Взимаме ненужните блузи на съпрузите си и започваме да мием прозорци с тях, влизаме в северните стаи на апартаментите, които досега сме ползвали само като склад и убежище за пингвини. Това обаче не е само в характера на жената, не ме разбирайте погрешно. Това го има в целия народ – целогодишно пролетно почистване на културата, на паметниците, на спомените, на красивото.

Кратко, точно и ясно – кажете каква сума искате, за да убиете майка ми! Сестра ми също! Абе, теглете ножа на цялото ми семейство, заличете всеки спомен, че някога аз съм имала род, макар и да е бил велик!

Знам, че част от вас седи опулена пред екарана в момента и се чуди какви глупости говоря, но докато не видите шедьовър, заличен от бяла стена, просто не можете да ме разберете. Отидете в Дом на културата „Борис Христов”. Това е бумът от емоции, който днес ме връхлетя. Такъв красив слънчев ден, птички цъфтят около мен, а цветенцата си пеят в градинките… Но после дойде това. Йоан Левиев с ръка на сърце си казвам, че не е име, което на поколението ми е известно. След кратка справка с чичо Гуугъл, поне от моя страна, разбрах, че знам какво е правил, виждала съм негови творби, възхищавала съм се на тях. Днес седях пред бели стени, знаех, че нещо им липсва, но не и какво бе то. Всички говореха за него, всички се възмущаваха, а аз препарирано си знаех, че нещо не е както трябва. След кратки разговори и някоя друга снимка една мила жена показа какво е било там –за щастие аз го знаех. Бях виждала фотографии и точно на тази творба се бях възхищавала. Вярвах и исках да застана пред цялото й величие някой ден. Но сега този шанс не само ми е отнет от една небрежност, но сякаш и на никого не му пука, освен на минимален брой хора, събираща се на едната ми ръка.

Малко сме – силни сме. Наистина имаше някакъв напредък предвид факта, че се дават празни обещания от високопоставени лица. Давайте още надежда на хората, моля ви се. Изсипете цялата позитивна мисъл върху мен. Примерно обещайте ми целия свят, после си вземете думите, счупете ги на хиляди стъклени парчета и започнете да ме замеряте с тях, вдигайки рамене и оправдавайки се. Аплодисменти за хората, които са загубили себе си някъде по Смирненската стълба. Аплодисменти за хората, които ни превръщат в хартиени човечета, върху които по-лесно се трие история и се пишат заповеди. МОЛЯ ВИ, станете на крака и ги аплодирайте така, сякаш ръце никога повече няма да имате, сякаш това е била единствената цел в живота ви. След това може да си седнете на мястото, да наведете глава и тихичко да ги напсувате- даже ако го направите наум, ще е най-добре. Хулите младото поколение, че не си знае историята, при положение, че вие с лекота я изхвърляте на боклука. Това ли ви е примерът за достойно гражданско действие? Така ли трябва да действам и аз? ХАЙДЕ ДА ИЗГОРИМ „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”. Не, не се шегувам- може и да не е точно сега, но след десет-двадесет години…  Вижте, научавам се да мисля като вас! Гордеете ли се? Ще ръкопляскате ли и на мен? Направете ме кралица на целия свят и ще създам 451 градуса по Фаренхайт, защото от това имате нужда – големи екрани, мирис на изгоряло творчество и минимална мисловна дейност. Каквото и да се опитате да сътворите – ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВАМ – до тридесет години ще се постарая да го залича. Ще гледам да седи красиво на бунището до торбата с рециклирана хартия.

Дадоха ми съвет – пиши, каквото усещаш. Правя го, но също така и усещам, докато пиша. Усещам едни леко мокри от сълзи бузи, усещам подпухнали очи, усещам, че ръцете ми все още треперят. Това беше краят на тази битка, но не и на цялата война, така че не смятам да слагам епичен край. За завършек просто ще ви подаря едни прекрасни думи на Ботев, които просто отиват на ситуацията:
„Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти!”