Ден 29 от карантината- новото битие на Милорад

Милорад бе намерил старата си въжена люлка, поизгризана тук-таме от мишките, но достатъчно здрава и я закачи за сливата и вишната. Донесе си столче, на което си остави ракийката и си направи салатка от марулката, която му бе останала от вчера. Излегна се, отпусна цялата си тежест и се разлюля 2-3 пъти, за да изпробва здравината.

Тестът премина успешно и Милорад се заслуша в глъчта на гугутките, които бяха накацали по клоните на едва разлистилия се орех в съседния двор. Доволен, засмука тежко от лютивия тютюн, който сам си свиваше. „Миче маааа, нидей тъка дръж мутикат”а, извика се съседът му Милю. „Ппо-надолу я дръж, по-бързо ще скопаш лехата”. „Устави ма, ба”, отвърна му Мичето. „Глей си там подвържи сизала, че слънцето гу и изгорил”.

Смътна нотка на носталгия по Марчето, премина в Милорадовия мозък, но бързо му премина, като пенсионерска пенсия в гишета за сметки.

„Милораде, живо-здраво”, изненада го стар и корав глас, в който той разпозна съседа си дядо Благо. „Ти ли магаре проклето, вчера си ми накъсал марулата?”. „Аз бях дядо Благо”, скорострелно си призна Милорад, припомняйки си колко шамари е изял като малък от дядо Благо, който дори на преклонна възраст, не бе загубил здравия си вид на бивш бригадир в ТКЗС-то.

„Къде се губиш бе момче, 15г., не си идвал, бащиния си дом да видиш”. „ По чужбините бях дядо Благо, слъга Милорад, няма работа тука”.” Ааа, ми колко ще останеш?”. „ Знам ли дядо Благо, докато отменят карантината, ма кога ще е тва, никой не знае”, заобяснява Милорад. „Ми работа не щеш ли? Така ли ще висиш като паяк по дърветата?”. „Ща, що да не ща”, ободрен рече Милорад. „Кво може се работи у наше село? В кооператива търсят работници, има стока за обиране по оранжериите”. „Баааа, с команчите заедно ли бе?”, възмути се Милорад. „Команчи, не команчи, работят хората, ко не са те, наще млади все по града бягат, а старите окапахме вече”. „Ша помисля бае Благо”, остави си вратичка Милорад. „Ша помислиш, кат ти огладней гъза, сам ша додиш”, философски разсъди дядо Благо. „То ся всичките ви модерни професии по града, вятъра ги отвя, ко удари карантина до септември, ша работиш на къра и ушите щи плющат, трици не моеш ядеш. Кво си работил по чужбината?”, заинтересова се дядо Благо. „Ъъъ, охрана бях…по баровете”, излъга Милорад. „Охрана нас ни не требе, тука домати не крадат, че който е крадец, го мързи да бере, само пенсийките удрят. Айде, със здраве Милораде и като береш пак марулка, по-внимателно, че вчера 2 си откъснал, 3 си стъпкал”, на изпроводяк рече дядо Благо.

Милорад се пренесе с ракийката и салатката вътре и занастрои „Юност-а“. Не щеше да хваща програма. Милорад изпраска телевизора отстрани, врътна четвъртото отгоре-надолу копче най-вляво и на екрана изплува мач от белоруското първенство по Евроспорт. Доволен, Милорад си помисли, че и цацата е риба и реши повече да не пипа телевизора. Него извънредното положение и тази вечер не го интересуваше.