Димитър Герганов
От приключението край Троя до наши дни хората водят повече от 1 000 малки и големи войни. Причините – земя, плячка, слава, религия, идеология… Няма да е грешно да отбележим, че по-скоро естественото състояние на човечеството е да воюва, а не да мирува. Посрещнахме новия Милениум с големи надежди, които рухнаха само година по-късно заедно с „кулите близнаци” в Ню Йорк. Започна войната срещу тероризма, а после Ирак, Афганистан и още половин дузина конфликти в забравена от бога Африка. След „арабската пролет”, която всъщност се оказа „зима” пламнаха Либия, Сирия, Йемен… През миналата година руснаците сложиха ръка на Крим и превърнаха Източна Украйна в поредната „гореща точка”. Някои от тези войни са идеологически обусловени, други са за петрол, трети за териториална експанзия… В едно обаче всички си приличат – те са войни от миналото. Ако допуснем, че хората няма да се променят драматично през настоящия век, може би си струва, да надникнем във войните на бъдещето.
Наричаме Земята синята планета – такъв е цветът ѝ видян от космоса. Две трети от повърхността ѝ са покрити от океани и морета, останалата част се пада на сушата. Заобиколени от вода. Дори телата ни преобладаващо се състоят от вода. Без да сме риби, сме не по-малко зависими от нея. Всъщност дори повече, защото сладката вода, която ни е необходима да утоляваме жаждата си, произвеждаме храни и да се къпем, е едва 1% от всички водни запаси на планетата. Свикнали сме да приемаме бистрата безцветна течност като неизчерпаем ресурс, а тя намалява. Хората обаче се увеличаваме. Вече сме 7 милиарда, а през 2025 г. ще бъдем 9 милиарда! Каква по добра причина за война?
Капацитети като професор Камерън Стречър прогнозират най-малко 9 горещи бойни полета, където армии ще се сражават за контрола върху водата. На цели 3 от тях са замесени Китай и Индия, което едва ли, е кой знае каква изненада. В двете най-многолюдни държави е съсредоточено 1/3 от населението на Земята. Пекин вече е изградил дузина язовири по течението на труднопроизносимата Брахмапутра и още толкова са в строеж. Лошите новини за Делхи обаче не спират до тук – китайците се готвят да уловят всичките води, които тръгват от Тибетското плато към индийската равнина. Мотивите им – централните провинции страдат от чести суши, над 6 000 езера са пресъхнали, а притокът от водните басейни на север – намалял с 30%. Така Китай се надява да реши своите проблеми за сметка на Индия, която изправена до стената няма да остане безучастна. Да не забравяме, че и двете държави са ядрени сили.
Китайската водна експанзия се развива в още една посока – към Виетнам и останалите страни от Индокитай по поречието на Меконг. Техните възможности за реакция не са толкова големи, пък и са заети да се „надхитряват” помежду си. Индийците също не стоят със скръстени ръце и притискат Пакистан, впрочем и той член на ядрения клуб, с изграждане на каскада от язовири по река Инд. В Централна Азия пет бивши съветски републики и Афганистан си противостоят на принципа – повече ориз и памук срещу повече ток от ВЕИ. И двата модела едновременно са невъзможни, защото дори в момента водата не достига.
Още по на запад Турция и Сирия срещу Ирак за водите на Ефрат и Тигър, Израел срещу палестинците за ресурсите на река Йордан, Египет срещу Етиопия за контрола върху изворите на Нил… Конфликтите изглеждат неизбежни, ала не всички са съгласни – според британския учен Уенди Барнаби съществуват и други форми на вода. Известно е, че за производството на килограм пшеница са необходими цели 1 300 литра, докато ябълката се нуждае само от 70 литра. Идеята ѝ е, че който внася такива продукти, всъщност си купува вода като например страните от Близкия Изток. По този начин „виртуалната вода” би могла да подсигури бъдещето на измъчвани от суша държави, а също така да им открие шансове за устойчиво икономическо развитие. Поне теоретично. Защото те ще могат да се снабдяват с нея, докато има какво да предложат насреща, а после?
Друг заспал вулкан, който се очаква да изригне през ХХI век са така наречените „резервати” – Арктика и Антарктида. Сковани от многовековен лед двата региона се простират на милиони квадратни километри и крият в недрата си несметни богатства – злато, платина, стратегически метали, нефт и природен газ… Ледовете обаче се топят, а технологиите се развиват. Експлоатацията на тези „резервати” доскоро изглеждала немислима, в обозримо бъдеще ще се превърне в преодолимо препятствие. Статутът на Антарктида е определен с международен договор и бъдещето на ледения континент зависи от специален съвет, който се състои от 16 държави, които са изградили и поддържат научни бази. Благодарение на Христо Пимпирев и малка България е сред тях. Питам се обаче, когато достъпните ресурси на планетата намалеят драстично, дали старите договори ще струват дори хартията си. А ще се интересува ли някой от мнението на „малките”? Силно се съмнявам!
На другия полюс от бреговете на Норвегия до края на Северния ледовит океан се простира не по-малко богатата Арктика. Статутът на арктическия шелф вече е обект на спорове между Русия, Канада, Норвегия и Дания. Без да сме пророци е ясно, че когато ледовете се отдръпнат с предимство ще бъдат не силните аргументи, а тези на силата.
Но стига за Земята – толкова е скучна! Между орбитите на Марс и Юпитер се простира Астероидния пояс. Милиони и милиони късове скали с размери от футболна топка до километри диаметър, бъкани от ценни метали. Вече съществуват проекти на частни компании за „улавяне” на тези „съкровищници” и придвижването им с помощта на гравитацията близо до нашата планета, където ценните суровини ще бъдат извличани в орбитални минни бази и после транспортирани до Земята. Към момента всичко, което се намира в Слънчевата система принадлежи на цялото човечество според устава на ООН. Древните римляни обаче имали поговорка – „Първият по време, е първи по право…”
И накрая – една хипотетична война, която може да се окаже последната. Доскоро обект само на писанията на фантасти и футуролози Изкуствения интелект – ИИ вече не изглежда толкова далеч. Ами ако ИИ вместо вярно да служи на създателите си, се обърне срещу тях, превръщайки се в Терминатор? Опасно е да си играеш на Бог! Съвсем наскоро с отворено писмо предупреждения в тази посока отправиха над 1 000 учени, преподаватели и предприемачи, сред които светила като Стивън Хокинг, Стив Джобс, Елън Мъск…
Чук-чук… Бррр… опасявам се, че войните на миналото ми допадат повече. По предвидими са…
