Иво Дернев
Четири отрязани лапички. Един болен мозък. И едно клето създание с влажни очи. Тази история прикова вниманието на държавата и събуди нещо в нея. История, която прикачи протези на осакатеното ни общество. Поне така ми се иска. Една група от хора, които явно винаги са били будни, отвориха още по-широко очи и излязоха на улицата с четириногите си приятели и с мисия. Дали ще ги чуят тези, които трябва да изострят слуха си? Вероятно не! Те са глухи. Но ние ги чухме и видяхме. А тези, които рипнаха срещу тази справедлива кауза не се отличават от онзи, който отряза краката на Мима. Те не искат държавата ни да проходи. Тъй като тук не става въпрос за дертове на един пес, а за кучешкия живот, който водим. За човечността, която трайно забихме някъде на дъното в празните си стомаси и тъмните ъгълчета на скотското си мислене. Мима не е жертва на изверг. Лапичките й отрязахме ние. И се хилехме, докато кършим костта и късаме плътта с брадвата. Защото уродливостта я моделираме всички ние- с неистовата борба за хляба и силикона, с Биг Брадър Фемили, с Радка Пиратка, с мечтите за Бентли, със злобарията, с простотията. Време е да приберем брадвата. Тя отдавна мина през кокала. Мима е без крачета и няма да тича отново. Но ние може и да проходим.
