Ако заобиколим телевизионния страх, може да си спомним, че зимата е красива
Неудобствата на зимата не са за пренебрегване, но можем да погледнем и от другата страна
Теодор Караколев
„Снегът се оставяше да си тлее по платното на улиците и по тротоарите; него не го дигаха с камиони, нито го посипваха със сол, за да се топи по-бързо, както правят днес по градовете. Само една тясна пътечка се изринваше от домакините и се утъпкваше по тротоарите…“
Неумелите апокалиптични картини, които ни рисуват, заради една педя сняг са особено забавни. Нито това е най-голямата зима, нито най-страшната или пък най-студена. За едновремешните хора, които не са чакали някой да им изчисти, снегът е бил част от природния цикъл, от небесните закони, към които трябва да се пригодяваме.
В краткия разказ, който Цанко Лавренов дава за пловдивските зими от неговото детство 100 години преди нашето време, няма и нотка страх, притеснение и мисли за свършека на света. Напротив – художникът пише с любов за чистотата на белия сняг, за красивите шейни и пъстроукрасените впрегнати коне. За радостта – а не страха – от всеки нов сняг, който изчиства замърсеността от кишата, от хорските пътечки, пясък и други небели неща. При това – от едно болнаво дете.
В никакъв случай не искам да говоря с безкритична носталгия за времето, в което друг художник – Иван Милев умира от болест, която днес всяко джипи би излекувало за дни с шепа антибиотици. За нормалното ни функциониране това чистене на града и посипване със сол, което Цанко Лавренов не харесва, е задължително. Че това не се случва е друг въпрос. Но ако заобиколим телевизионния страх, може да си спомним, че зимата може да бъде и красива.
Освен текстовия разказ, който цитирах по-горе – откъс от „По стръмната пътека“ – Цанко Лавренов ни е оставил и спомени за студения сезон в поредица картини. Донякъде в контраст с писаното, нарисуваното не е толкова цветно, богато на радости и живот. Героите са малки, тъмни, борещи се с природните условия – няма ги веселите деца, щастливите файтонджии, шарените кончета. А в големия пейзаж „Зима – общ изглед на Пловдив“ от 1937 – уви, в монографията на Мара Цончева (1957) публикуван само в черно-бяло, човешките фигури са малки точици на улицата.
Тази романтична красота в зимните пейзажи на Лавренов е съвсем различна от зимите на Златю Бояджиев. Именно Златю сякаш успява да изобрази тези щастливи зимни моменти, за които Цанко пише в своите спомени. Снежните пейзажи са много по-любим сюжет на брезовския художник, който оставя огромно количество от тях за поколенията. И макар в някои от тях наистина да се улавя тази романтична откъснатост от света, кояти ни предава Цанко, повечето Златюви пейзажи са препълнени с щастливи деца, които се пързалят с шейни, кънки, които си играят със снега, правят снежни човеци, тичат, скачат, катерят се и какво ли още не.
Често поразява и самата цветова гама – понякога с толкова много жълто, оранжево и червено, че усещаш едно парадоксално чувство на топлината на зимата. В златювите пейзажи улиците не са празни – хората не са уплашени. Ако трябва ще си запалят огън, но няма да се крият по домовете си. Зимата е повод и да се прибереш у дома, при семейството. Във всички случаи тя е красива – а не страшна.
Днес, уви, май на зимата гледаме повече от страшната страна. Неудобството от непочистени пътища и тротоари, от намокрени обувки, мръсни крачоли и кални коридори у дома никак не е за пренебрегване, разбираемо е. Но нека, поне от време на време, да погледнем на зимата и от естетичната ѝ и топла страна. Красотата на снега и зимата. Вярвам, че не сме загубили това умение – например, не беше отдавна времето, когато Майкрософт направи световноизвестен града ни, използвайки красивия зимен пейзаж на Мая Къркаличева. Помните ли онази красота?
