По стръмните пътека до разходките по водата

Целият свят в момента говори за българина Кристо. Дали говори български пред българските медии, е интересен въпрос

Теодор Караколев

I

До края на Първата световна война, че и след това, българското изкуство е доста повлияно от Запада. След Освобождението тук работят много чужденци – художници и архитекти, които налагат своите виждания за изкуството с първите си стъпвания на новата за тях българска земя. По-късно, в началото на 20-и век, в годините на дружество „Съвременно изкуство“, отново чуждестранните влияния са много – известна част от членовете му са завършили в чужбина. Търсенето на „родното“, на „българското“, като фокус и най-важна цел на изкуството идва на дневен ред чак през 20-те.

В този период едно младо момче, завършило с много трудности средно образование, прескача всякакви житейски спънки към мечтата си да стане художник. Помни добре думите на един негов преподавател, който го питал „Каква осигурена рента имаш?“, когато момчето споделило мечтата си. Болнавото дете Александър обаче цял живот ще се опитва – и ще успее – да опровергае учителя си. Не е нужно да имаш рента, за да правиш добро изкуство, можеш да се издържаш от изкуство и без да изневеряваш на себе си.

Александър смята, че може да получи добро образование в чужбина – въпреки, че България си има своето художествено училище. Затова и заминава за Австрия. Там, обаче в един момент решават, че чужденците от Изток не са желани (познато?) и гонят всички неавстрийци като врагове. Там някъде един друг преподавател му споделя други запомнящи се слова: „Ние, модерните западни художници, се учим от вашите икони. Бих се учил там, за да пия направо от извора!“. Момчето се връща в България с повече вяра в себе си и във вековното българско изкуство, отколкото в преподавателите, учи от „изворите“ и без завършено образование, с името, дадено от баба си, става един от най-големите наши творци – Цанко Лавренов.

II

След Втората световна война България претърпява завой на 180 градуса в своето развитие. Светът става наполовина – вместо широкия поглед на Запад и Изток, едната половина вече е затворена страница, паметниците ни гледат и сочат само на Изток. За изкуството промените са също толкова големи, колкото и за всички останали. В началото въображението е забранено, изкуството е в рамки и със строги правила. Привидно веригите са разхлабени след април 1956-а. По това време един друг млад художник – Христо, по неволя учещ в България, защото свободата на придвижване също е ограничена, не е много щастлив от съдбата си.

Съвсем скоро след Априлския пленум – вероятно виждайки лицемерието на промените – той бяга от родината си. Не, защото не обича родината си, а защото обича свободата повече. Свободата да пътуваш, да избираш, да се вдъхновяваш и да мечтаеш. А както знаем (от един друг Христо) само този, който е свободен, може да се нарече човек в пълния смисъл на думата.

Христо отива във Франция и после в САЩ, за да стане вероятно най-свободният артист в последните десетилетия – свободен от комунизма, от национализма, от спонсори, благодетели и прочее. Христо Явашев – Кристо финансира сам най-големите си творби и ги „дарява“ на публиката си да ги разгледат, да се срещнат с тях безплатно. Финансирайки се от странични дейности, той отказва всякакви дарения – най-важните му творби трябва да са създадени изцяло от него – както от неговите идеи, така и с неговите финансови средства, с неговите инжeнерни хрумки и неговите финансови средства. Разбира се, за мащабните проекти – с помощта на своя екип, разбира се и с помощта на Жан-Клод.

III

Към подобни цели се стреми и Цанко Лавренов в първите години на своето творчество. Захвърлил австрийските и априори игнорирал българските образователни институции, той изобретява всичко свое сам. Той рисува нерисувани дотогава сцени. Един от първите, които с любов и възхищение гледат на Стария град, като на нещо ценно – а не на порутена част от града, която трябва да бъде съборена, за нещо модерно и лъскаво (опитът за аналогия с квартала на тютюневите складове е съвсем умишлен и очевиден, да не помислите, че е случайно).

Цанко Лавренов с възхищение си спомня за Търновското царство, за възрожденците, за които на първо място е идвало образованието, науката, човешкото усъвършенстване. Човек, който въпреки (всъщност именно, заради тях) патриотичните си мисли, никога не е делил хората около себе си – нито тяхното наследство. С еднаква любов рисува както манастирите в Света Гора, така и красивата Джумая джамия. Красотата е красота, без значение от вяра, пол, религия и народност.

Между 1930-а, когато окончателно става признат художник и средата на 40-те, когато ситуацията малко се променя, Цанко Лавренов ще разчита само на себе си. Той няма „рента“, не е на заплата, търговските му опити – въпреки огромното трудолюбие и битки – се провалят. По един или друг начин Цанко Лавренов живее и не изневерява на изкуството си – толкова различно от това на всички останали, че е трудно да го приобщим към някой стил – но продължава да живее, да се издържа, да твори още и още. Макар и да не е репресиран, през тоталитарния период, много негови работи са отхвърляни и определяни за нискокачествени с цялата богата номенклатурна терминология на социализма. Години по-късно ще бъде „реабилитиран“, ще му се уреждат изложби в чужбина, ще стане „народен художник“. Времената, обаче са други – за разлика от своя съгражданин Давид Перец, а и от Христо Явашев, Цанко не може да избяга, той не може да се раздели с България въпреки всичко, затова и търпи.

IV

Младата бурна кръв на Кристо обаче не търпи и бяга, изоставяйки родината си. Извън разликата в патриотизма, обаче той много си прилича с Цанко Лавренов по нещо друго – любовта към природата, към планетата, към всичко естествено, което ни заобикаля. Към това, което не е изкуствено, фалшиво, пошло. „Златните кейове“ на езерото Изео, които към днешния ден вече са свободни за посещение, няма да оставят нищо – освен снимки – във Вселената. Ефектът върху природата на езерото ще е нулев и Кристо се е потрудил много, за да остане неговият отпечатък нулев. По собствените му думи, изкуството му е „безсмислено“, може да живеем и без него. Факт. Затова и няма нужда то да променя природата и средата ни – защото природата е достатъчно красива, каквато е. От време на време може да я погледнем с други очи, по златиста пътека, но тя е красива естествена.

Същото мисли и Цанко Лавренов в първите си срещи с природата на Родопите. В разходките си като млад със семейството остава запленен от хълмовете, от богатите цветове, безбройните нюанси на зеленото, които го срещат в привидно обикновен летен ден. Същото си мисли и за наследството на самото човечество – ефектът на новото трябва да е доста премерен, за да не изгубим корените си – без значение дали те са историите от Стария град, от Куршум хан или от площада пред Джумаята. Всичко това е ценно и част от нас.

Но най-обединяващото у тези двама (а и не само у тях) художници е, че висша ценност за тях е да не вредиш на отсрещния. Лавренов е бил критик дълги години, в текстовете му няма злоба, няма насилие. Има подтик към опазване на красивото, което притежаваме – дали ще е природата или Възрожденска къща или цялата ни култура, разлика няма. Кристо също не иска да вреди на никого, не иска на никого нищо да налага. Неговите творби не означават нищо. Всеки сам трябва да усети чувството, което те предизвика. Няма по-благ и неагресивен подход. Затова и сега, когато махне Златните кейове, езерото ще е същото, като преди. Защото не налага нищо.

V

Преди дни в София се откри голяма изложба, посветена на 120 години от рождението на Цанко Лавренов. Скоро тя ще дойде и в Пловдив – идете и я вижте. Кристо пък съвсем наскоро стана на 81 години – докато работеше рамо до рамо с далеч по-младите от него негови служители на кейовете.

Целият свят в момента говори за българина Кристо. Дали говори български пред българските медии е интересен въпрос. Аз обаче искам да се радвам, че говори на английски пред английските медии, които го наричат българин. Искам България да се асоциира с красота и доброта, а не с Митьо Очите и неговите бургаски авери, които „пазят границата“ ни. А и е спорно дали техният български е по-добър от този на Кристо. Златните кейове на италианското езеро Изео ще останат завинаги в историята на световното изкуството.

В историята на българското изкуство завинаги ще остане Цанко Лавренов. Също човек, с когото искам светът да асоциира България – макар и да не е толкова популярен. Човек, за когото изкуствените и измислени граници нямат значение – природата е природа, хората са хора, добрината е добрина.