Ученици от Държавната мъжка гимназия започват бизнес с парите от сирашки влог
През 1947 г. министри от правителството на Отечествения фронт искат да преместят панаира в Русе
Съдбата на Пловдивския мострен панаир е решена в кабинета на министър-председтеля Георги Димитров
Владимир Балчев
Цялото село Голямо Конаре (днешният град Съединение) се събрало през лятото на 1913 г., за да види какво прави една голяма парна вършачка. Тя глътвала наведнъж големите снопи, очиствала зърното и дробяла на ситно сламата. Само за часове била овършана реколтата от няколко ниви. Постарому тази работа можела да се свърши за две, три, че и повече седмици.
Отшумяло събитието, както казват за три дни, нещата в селото тръгнали както преди. Не обаче и за семейството на рано починалия офицер Никола Чобанов. Неговите синове Борис и Александър, ученици в Мъжката гимназия „Александър I" – Пловдив, били запалени от големия си брат Кръстьо да купят една такава машина. Имали сирашки влог в Земеделската банка, но твърде скромен. Все пак решили да опитат. Пловдивският търговец Коста Димитров ги изслушал внимателно и обещал да се обади. Минавали месеците, извъртяла се и пролетта на 1914 г., наближило време за жътва. Внезапно от Пловдив се обадили, че са получили вършачки „Рамсон". За начало Коста Димитров искал 1500 лева, а останалите да се изплатят за 4 години. Усетил притеснението на младежите, търговецът дал машината за 10-дневен изпитателен срок. И то безплатно. Ако не им хареса – връщат я, без да платят нито стотинка. Впряг от 12 вола изтеглил вършачката до Голямо Конаре.
Английската машина работела перфектно. Печалбата за първата седмица била такава, че с нея успели да платят вноската и дори останало за други разноски. На следващата година сметката била уредена изцяло. Успехът насърчил братята. Въпреки войната, през 1917 г. те успели да закупят мелница. Докато подготвяли кладенец за инсталацията, открили обилни подпочвени води. Новото богатство обещавало да промени изцяло поминъка на Голямо Конаре – появили се лозя, плодородни зеленчукови градини, дори оризища. Сказката на някакъв пътуващ агроном родила следваща идея – да направят рафинерия за слънчогледово олио. Немска фирма от Бремен доставила машините през 1925 г. Това добре, но в района нямало производители на слънчоглед. Дипломираният юрист Борис Чобанов натоварил през пролетта на 1926 г. една каруца със семе и тръгнал от село на село. Мнозина не му вярвали. Адвокатът обаче умеел да убеждава. А през есента, когато тежките каруци тръгнали към новопостроената фабрика, селяните отведнъж разбрали, че съдбата им е дала нов доходен поминък.
Неочакван късмет споходил и фабрикантите. Още не били свършили пробите на машините, още не се знаело как ще тръгне производството, а в селото пристигнал представител на бургаската фирма „Йомтов-Аврамов". Търговецът обяснил, че изнася кюспе за Холандия и сложил на масата 600 000 лева капаро за бъдещите доставки. Притеснил се Борис Чобанов – още не била тръгнала фабриката, а му дават накуп толкова много пари. Франджи, представителят на бургаската фирма, погледнал окуражително – бил разпитал какво представляват братя Чобанови и знаел, че ще успеят. Подобна ситуация в днешно време наричат летящ старт – братята били осигурени финансово и можели да завъртят произ водството на пълни обороти.
Окуражени от успеха, Чобанови се втурнали да опитат нещо ново и различно. Идеята дошла от полето. Обилната вода поощрила хората да сеят памук. А щом има суровина, значи трябва да има и предприятие за преработка. Борис Чобанов тръгнал от специалист на специалист, за да стигне накрая до австрийското селце Маркентал, недалеч от Виена. Превъзходни английски машини събирали праха в затворена фабрика. След разделянето на Австро-Унгария предприятията в бранша спрели да работят и техниката се разпродавала като старо желязо. Така били осигурени машините за новото предприятие в Голямо Конаре. Заедно с тях пристигнал и отличен специалист – словакът Иван Лаха. След затварянето на фабриката в Маркентал, майсторът трябвало да се храни с цигулката, като свирел по сватби и именни дни.
Братята монтирали машините, наели работници. Оставало само да се закупи суровина. Наложило се да теглят малък краткосрочен кредит. Нищо и никаква работа. Да, но се случило през 1934 г., когато банкерите, обхванати от панически страх, почти не давали пари. Навсякъде отрязали Борис Чобанов, а в Балканска банка направо му казали да се върне на село, като остави индустрията на гражданите.
Смазан от неуспеха, Чобанов обикалял из Пловдив. По едно време влязъл в Курдовото кафене. Тук случайността го срещнала отново с евреина Франджи, който го представил на свой познат. Само за няколко минути суровината била осигурена. Тръгнали пратките с памук, завъртели се машините, получила се първокачествена прежда. Напук на банкерските пророчества, не в промишления град Пловдив, а на село били положени основите на един нов бранш в Пловдивско. Успехът на братя Чобанови станал причина и други да се насочат към памука – появили се нови фабрики с хиляди вретена
Няколко години по-късно братята закупили най-модерните за времето немски машини, построили в северната част на Пловдив голямо предприятие. После вдигнали сушилня за зеленчуци в Голямо Конаре и инсталация за червен пипер. Наложили се като изявени производители, хлябът на стотици работници зависел от техните усилия. Не закъсняло и признанието – д-р Обрейко Обрейков поканил Борис за член на Пловдивската търговско-индустриална камара, а в началото на 1945 г. Чобанов бил назначен за председател на Областната стопанска камара. Един ден при него дошъл Кочо Костов и му донесъл правилника на панаира. Разгърнал го Чобанов и разбрал, че в неговите задължения влиза и ръководството на Международния мострен панаир. Тръгнал Чобанов да издирва имуществото. Най-напред отишъл до една от изложбените палати при Централната железопътна гара. Новите управници от Отечествения фронт били складирали там дърва. После им хрумнало да пуснат ковачи от „Столипиново" да правят подкови и клинци. „Мъдрото" решение станало причина за голям пожар. Застрахователите изплатили минимално обезщетение, което не стигало доникъде. В същото време обаче панаирът разполагал с терен от 120 декара край Марица, както и със солиден фонд за ново строителство. Имало дори готови проекти за пет панаирни палати. И най-важното – трима от министрите в правителството били пловдивчани. Така след четиригодишно прекъсване в Пловдив отново започнали да се стягат за панаир.
В един момент някои от министрите се опитали да попречат, като обявили, че Пловдив няма достатъчно хотели, затова панаирът трябва да се строи в Русе. Обаче Борис Чобанов бил опитен юрист и знаел как да действа: обиколил министерските кабинети, накрая стигнал до царския дворец, в който тогава работел Георги Димитров. Парите тръгнали към Пловдив. Строителството на новите палати край Марица започнало през май, на 31 август, т. е. само след четири месеца, било официалното откриване. Така се появили първите изложбени палати на съвременния панаирен град в Пловдив.
