Алек Попов: Не обичам да поучавам хората, да им казвам как да живеят, да ги напътствам и вменявам някакви идеи. Мисионерите са ловци на души. На мен ловуването на души не ми е много присъщо
„Тази книга е за пътя на човека тук и сега”. Така Борис Минков представи новия роман на Алек Попов „Мисия Туран” в „Петното на Роршах” снощи. Пловдивската премиера на книгата се организира в рамките на „Пловдив чете” и събра множество почитатели на перото и чувството за хумор на писателя.
„Алек обича да блъфира- не можем да сме сигурни дали нещо е сериозно, или е динена кора”, обясни Минков, спирайки се на моженето на автора да разказва истории по изключително сатиричен начин, и в същото време да прави генерална дисекция на българското, и не само, общество, на политическата реалност, на търсенията на съвременния човек. Както е и при „Мисия Туран”. „Играта със зловещото е много силна, но същевременно неусетна, лека. Можем да не я забележим”, спря се Минков на неподражаемия стил на Алек Попов, посочвайки разказите му от 90-те години, но и последните му романи.
Мисия Туран” е пъстра мозайка от патриотични страсти, политически интриги, балкански и далекоизточни нрави, в която най-абсурдни ситуации плашещо напомнят за реални събития и герои. От прашните пътища на далечен и измислен от Алек Попов Туран, малка изостанала република в центъра на Азия, някога поема своя поход към Европа великото българско племе. Или поне това е хипотезата на уважавания, но ексцентричен проф. Несторов. За да докаже теорията си, той поема към необятните турански степи, придружен от красивата си дъщеря Косара и своя напорист асистент. Междувременно в България се задават избори. Демографската криза заплашва да срине рейтинга на политиците. Нацията се топи, необходими са спешно нови гласове. Откриването на потомците на прабългарите би могло да реши всички проблеми. Но къде могат да бъдат намерени те? 
„ Има оптимизъм в романа. Колкото повече пише човек толкова повече осъзнава, че най-трудно се правят положителни герои. Защото положителният герой не трябва да бъде еднозначно положителен и положителен в смисъла, в който социалистическия реализъм го мислеше”, каза пред четящата публика Алек Попов.
Спря се на измисления от него турански народ, който в романа български политици и лъже патриоти се опитват да превърнат в машина за избори, като им раздадат БГ паспорти.
„ Обикновените хора в този роман, туранците, както и българите, избират да гласуват с краката си. В крайна сметка това обърква плановете на големите играчи. Мисля, че винаги е било така. В народа винаги тлее една подмолна съпротива, една подривност чисто анархистична, нихилистична. Нека си спомним Андрешко. Някакъв такъв герой дреме и в туранците. Това по някакъв начин ги сродява с нашия народ, не толкова черепните пропорции или митовете, колкото тази подмолна съпротива срещу един сатрапски режим, характерен за постсъветските пространства”, обясни писателят.
Той подчерта, че романът е плод на доста задълбочени изследвания и проучвания. Той е положил усилия да влезе в кожата на героя си проф. Несторов и е бил на международна конференция на антрополози в република Тува.
„Търсенето на корените е една романтична концепция по същество. Но дълбоко в корените стои човешката природа. Колкото повече търсиш своите потомци толкова повече разбираш, че твоите потомци са цялото човечество”, подчерта авторът на „Мисия Лондон” и „Мисия Туран”.
На въпрос на Минков дали има притеснения, че появата на романа между два парламентарни вота може да насочи книгата в една определена посока, Алек Попов отговори, че се е надявал изборите да са отминали. „И хората да го четат в една много по-спокойна обстановка. Това е нещо, което не можеш да предвидиш. Романът попада в едно междинно време, което е напрегнато, натоварено с очаквания и дори леко истерично, но смятам, че тази книга ще се чете и след това. Тя не е написана с идеята за тази конкретна политическа ситуация”, отговори писателят.
„Независимо какъв е героят, при положение, че един писател го развива и работи с него, той трябва в един момент да го обикне. Писателят се свързва със своя герой и независимо, че той може да е много различен от него, фактът, че той го е разбрал и е достигнал до същината му, е дълбоко хуманен жест. Така се отнасям към моите герои, дори към тези, на които човек лесно би лепнал някакъв етикет. Не лепя етикети на героите си, дори на тези, които изглеждат най-нелицеприятни. Имам сантимент към тях. Не съдя героите си. И без това в нашето общество присъди и оценки се раздават с лека ръка. Нека поне ние писателите не го правим”, каза още Алек Попов.
Следващата мисия след Лондон и Туран и дали се чувства мисионер, попитаха Алек Попов от публиката.
„Освен мисия Марс не виждам друго. Не обичам да поучавам хората, да им казвам как да живеят, да ги напътствам и вменявам някакви идеи. Мисионерите са ловци на души. На мен ловуването на души не ми е много присъщо. По-скоро искам хората да прочетат моите книги и да се чувстват свободни. Не държа непременно да имам някакъв идеен контрол. По този начин виждам мисията си и мисията на моите книги. Те и такива хора ги четат- хора със свободна мисъл. Идеята ми е книгите да възпитават критическо мислене и да освобождават хората”, допълни писателят.
На финал каза, че в това, което пише, винаги има една морална граница, която всеки може да усети.
„ Аз много харесвам, когато моите герои имат един свой морален закон. Който невинаги е съобразен с общоприетото, но в крайна сметка има вътрешни граници, които следва. За мен това е образецът на положителния герой- човек, който следва свой морален закон, който невинаги съвпада с общоприетото, но има нещо общо с едно по-широко понятие за хуманизъм”.
