АктуалноЕвалаЖивотИзбор на редактораИзпод тепетоМненияНовиниПод небето

Манол Пейков – Как се чупи стъклен таван

Приключи кампанията за даряване на средства за генератори за Украйна, организирана в социалните мрежи от издателя и преводач от Пловдив. Сумата вече е над 1 200 000 лева и дарения продължават да пристигат. Частната инициатива от България изпратила електрически генератори колкото Париж и Берлин заедно.

За да види къде точно отиват и да се срещне с хората, които на украинска територия участват в разпределянето на помощта, в края на януари Манол Пейков сам отиде в Украйна за четири дни. Вижте интервюто на колегата Веселина Божилова с него за българската секция на Дойче Веле.

Видяхте ли войната, усетихте ли я?

Не я видях, по тангентата бяхме. Но я усетих чрез самата атмосфера. Когато влязохме през нощта в Одеса, това беше все едно град след Апокалипсиса. Има улици, има коли, няма хора. И е тъмно. Абсолютно тъмно. Такъв мрак съм виждал само в дивата планина. Посрещнаха ни хора с челници, настаниха ни, едва сутринта разбрахме, че сме спали току срещу прочутата Одеска опера. Много е потискащо, особено когато си на непознато място и не знаеш какво да очакваш. През деня всичко се преобрази, хората излязоха по улиците, дори видяхме наблизо две сватби. Всичко изглеждаше нормално, докато има светлина.

На място изпъкват детайли, които отдалеч не се забелязват, а са важни. Забелязахте ли такива?

Отдавна се занимавам с тази тема и не мога да кажа, че нещо ме изненада чак толкова. Но българските райони ме впечатлиха. Не си давах сметка колко български са те все пак. В Украйна са, но те са си чисти българи до ден днешен. Двеста години са минали, първите поселения са от 1812 година. За двеста години се претапят такива малки общности, но тия хора са си българи – в най-класическия смисъл на Йовковите разкази, с някаква наивност, както някой би я нарекъл, но то всъщност е чистосърдечност – без задни мисли, много човечни, в кожата си се чувстват добре, не са като нас. Има нещо по- различно. Тежат си на мястото – и то точно като българи.

Коя беше най-впечатляващата Ви среща там?

Трудно ми е да кажа, защото във всяка имаше нещо силно. Например Александър Середа, който е бесарабски българин, османист в Южноукраинския педагогическия университет в Одеса. Говорихме си за османското наследство, защото то е много директно свързано с корените ни, бил е наскоро в Истанбул и там са открили съвместна катедра по украински в Истанбулския университет. Той говори прекрасен български. Середа ме заведе при техния ректор Андрий Красножон, който много ми хареса, защото имаше много проникновени анализи за войната, изобщо за механизмите, за това защо трябва да се подкрепя тила, а не само фронта. Едно от нашите момчета, по- младите, луда глава, вика: Добре де, защо сега тука? Тия хора там се бият, защо ние трябва да даваме на университетите? Той му обясни, че това всъщност е една обществена тъкан и ако тази тъкан не функционира, хората отзад, които са в тила и са в основата на всичко това, не могат да имат самите те смислено ежедневие, да работят, да бъдат полезни, да отделят част от тези средства за фронта. Ако тилът не живее, губиш на фронта смисъл за кого се биеш. Всъщност бойният дух идва от идеята, че ти се бориш за нещо по- голямо. Ректорът говори много умно и много проникновено и за механизмите, по които действа на руския човек войната, за неговата постоянна потиснатост, за това, че като ти дадат пушка в ръката, ти на практика се чувстваш овластен. Че големият проблем, трагедията на руския човек е, че той е потиснат – както този, който е в дълбоката провинция, така и този, който е в Москва. По различен начин, но това са хора, които са перманентно притиснати до стената, потиснати от властта. Много интересни разсъждения за войната и за връзката между образованието и държавността. Той каза и това: „Успяхме сега, по трудния начин, като държава да осъзнаем ролята на учителя, да осъзнаем, че в ония гранични райони, например в Запорожие, където доскоро минаваше границата, е от много голямо значение дали хората имат украинско самосъзнание или руско. Защото ако имат руско, те не се съпротивляват на превземането. А това къде се възпитава? В детската градина. И ролята на учителя изведнъж става до болка ясна и в момента най-важните професии, и то дълго време ще бъдат най-важните, са на военния, на лекаря и на учителя. Всъщност всичко тръгва от училището и ако то не функционира, което важи за България със същата сила, тия хора на фронта няма кого да защитават. Защото абстрактната идея за Украйна, за общността, за нещо цяло – то не е оня контур, очертан с телената мрежа – това са хората, които са единомишленици, имат общ дух, общи цели национални. Това, между другото, и в България е много размито, съвсем преднамерено – разни путинофилски среди се опитват да разединяват хората. Сега тия неща, които се правят през „Възраждане“, тия подписки против еврото, то е същото . То е абсурдно, ние сме във валутен борд от колко години, ние отдавна сме се отказали от суверенна валута, ама не, сега ще подписваме нещо, което няма легална стойност, но идеята му е точно разединението. Същото е и там. Красножон каза, че първото, което са направили руснаците, след като превзеха Херсон, е да си докарат техните учители, с тяхната гледна точка към историята, с тяхната идеология, с техните лозунги. Това промива. Ти, като си дете, приемаш нещата за даденост както ти ги представят. Така се изгражда една тънка бетонна плоча, на която после се строи всичко останало.

През деня животът в Одеса изглежда нормален, влюбените се женят. Нощем е пълен мрак. Снимка: Privat

Тези хора, на които пратихте генераторите, дават ли си сметка, че те са с пари на хората, а не на държавата?

Не знам дали всички, но повечето знаят. Знаят, разчуло се е и хората си говорят.

То всъщност няма лошо да мислят, че са от държавата.

Да, ние не го правим, за да се саморазграничим или да се бием в гърдите, а заради смисъла на цялото нещо. Дали го прави същинската държава или го правят гражданите, защото за външния човек гражданите и държавата е едно и също. За нас тук трагедията е голяма, защото е различно. Ние се борим срещу тая държава, но външният човек това не го знае, не го вълнува. За него България не е президентът Румен Радев или шефът на парламента, за него това са хората, които населяват земята ни и няма значение, дали Манол Пейков е частен гражданин или представител на властта. Просто хората знаят, че тези неща се променят, но България си остава и е била тук от 1300 години и ще продължи да я има. И в края на краищата ако тази енергия и тази добрина идват от хора на територията на България, това е важното за тях.

За украинците тази успешна кампания донася светлина и нормалност в ненормалната обстановка. Какво е посланието и за българите?

Един от първите големи генератори получи Българската гимназия в Болград. Снимка: Privat

За мен най-големият грях на ГЕРБ в тия 12 години управление е усещането, че…толкова си можем. Дори не са корупцията, некомпетентността, посредствените хора, с които се обградиха. Ние реално 45 години бяхме управлявани от чужда столица, в следващите 20 години доминираха мутрите, а сега? Тази посредственост на всички нива сложи един стъклен таван и в институции, и в администрация. Такова е усещането. Не можеш да минеш през стъкления таван. Все се оправдаваме с нещо, а през това време румънците ни надминаха, албанците взеха да ни изпреварват, хърватите пък направо отидоха в Космоса. Единственото ми желание и цел е да се появи някой, който да покаже на хората, че може да се счупи този стъклен таван. Някой просто трябва да покаже. И тази наша мъничка акция с генераторите, тази инициатива вдъхновява мнозина точно защото показва, че може и така. Че от всяка дарена стотинка може не само да не крадеш, ами да добавиш половин стотинка добавена стойност. Ние го правим, а сме едни обикновени граждани. Най-голямото в тази кампания, ядката на всичко, е хората да си кажат: „Абе и така може да стане!“

Както казват, най-тъмно е преди разсъмване. Не знам дали е наистина така, но има в това много мъдрост. Сега наистина се усеща като най-тъмно, но моето чувство е, че работата отива към съмване и ние трябва да правим тия усилия, за да прескочим това. Може да счупим някой амортисьор, но ще минем на другата страна.

Снимка на корицата: Privat

Дежурен Редактор

Екип на Под Тепето - Наистина Пловдив

3 коментари

Вашият коментар

Back to top button
Изпрати новина