Разговор с Диана Саватева в рамките на „Пловдив чете“
Поетесата представи книгата си „Трилистна детелина“ в рамките на Литературен салон Spirt & Spirit и говори за смирението на кратката форма.
Литературен салон Spirt & Spirit и издателство „Знаци“ събраха почитатели на поезията за среща с Диана Саватева – автор с изключителен усет към кратката форма, тишината между думите и „силата на малкото“. Поводът бе новата ѝ книга „Трилистна детелина“, част от програмата на фестивала „Пловдив чете“, а срещата се състоя извънредно в петък, на 14 ноември.
Разговорът – интимен, ясен и светъл – бавно създаде пространство, в което думите не бързат, а са оставени да звучат.
галерия и корица: Литературен Салон „Spirt & Spirit“ Пловдив
– Книгата ви е изградена върху философията на лаконизма. Трудно ли е да кажеш много с малко думи?
Да, много е трудно. Като човек, който по професия е свикнал да говори много, когато пиша, предпочитам краткото. Понякога това разминаване ме разсмива и радва, защото е прекрасно – да можеш да изразиш дълбоко усещане само с едно или две изречения. Кратката форма е не просто избор, а дисциплина и вътрешна тишина.
– Вие сте между публичното и интимното – журналист, общински съветник, поет. Промениха ли тези роли гласа ви в литературата?
Не се възприемам като политик – за мен това звучи претенциозно. Да, имала съм публични функции и човек не бива да се отрича от периодите на живота си.
Журналистиката ме научи на нещо важно – да се уча от всяко преживяване: от собствените си, но и от тези, на които съм свидетел. Това страшно много обогатява всеки пишещ човек.
Поезията е частта в мен, която се смирява пред всичко останало. Тя ми е компас – и в писането, и когато трябва да взема трудни решения в публичната сфера.
– Като журналист изкушавало ли ви е да напишете поетична новина?
В журналистиката съм писала дълги текстове – никога не съм била „новинар“. Разбира се, изпитвала съм онази тайна тръпка, когато преди всички „уловиш“ новината. Но най-силното удоволствие идваше, когато оставя чувството да мине през мен и след това тръгна към хората зад новината – техните характери, преживявания, нюанси.
Ако се върна към журналистиката, бих се върнала към аналитичния текст – там, където думите могат и да мислят, и да чувстват.
– В книгата отдавате поклон на Иван Методиев, Николай Искъров и Фернандо Песоа. Как бихте ги описали с една дума?
Иван Методиев – светлина.
Той е духът, който ме следва през годините. Имах невероятната възможност да се срещна с него много рано и да видя какво означава истинска поетична искреност.
Николай Искъров – видения.
Интуитивно реших, че той трябва да бъде в тази книга. Открих негова книга, в която има глава, озаглавена „Видения“ – и това предчувствие между видимото и невидимото ми беше важно.
Фернандо Песоа – безпокойство.
Така го усещам – едно дълбоко вътрешно движение.
– Колко време отнема родилният процес на кратката форма – миг или безвремие?
И двете.
Има текстове, които съм написала „на едно издишване“.
Има и други – в които първото изречение е от 1995 година, а последното – от 2025-а.
– Ако можехте да изпратите едно изречение към себе си от времето на първата книга?
„Памет за щастие: светлината винаги се появява малко преди разсъмване.“
– Последен въпрос: какво никой досега не ви е питал, но бихте искали да кажете?
Може би това, че журналистиката е професия, която ти позволява да се движиш между светове. Сутрин можеш да говориш с бездомник, а вечер – с министър или бизнесмен. И никога не знаеш коя от тези срещи те е направила по-богат човек.
Диана Саватева доказва, че краткото слово не е липса, а форма на зрялост – място, където думите нямат нужда да се обясняват, защото вече са почувствани.
