Активните жени на Пловдив: проф. д.ф.н. Жоржета Чолакова

На февруарското издание на „ТЯ в Пловдив“ ви срещаме с проф. д.ф.н. Жоржета Чолакова – преподавател по славянски литератури в Пловдивски университет “Паисий Хилендарски“. От ранна възраст се поражда любовта ѝ към литературата. Любов, която тя предава на своите студенти.

Каква е първата ти мисъл сутрин, с която започваш деня си?

Жалко е, ако има хора, които всяка сутрин се пробуждат винаги с една и съща мисъл… Ако това наистина се случва, значи човекът е програмирал мисълта си, дори преди да започне да мисли. Не вярвам на този, който казва: „Събуждам се с мисълта, че още един хубав ден ме очаква.“ Изтръпването, което навярно всеки усеща, дори преди още да отвори очи, е не само физическо – то ни казва, че в нас нещо тръпне, нещо в нас очаква да се случи и то не е нито предчувствие за нещо лошо, нито радост, а едно вълнуващо напомняне за живота, през който ни предстои да минем и който минава през нас. Пробуждам се едновременно с всички недосънувани сънища, с всички разочарования от пропуснати възможности и с всички очаквания за нещо смислено, което бих искала да изживея.

С какво се занимаваш професионално?

Вече повече от 35 години съм университетски преподавател по славянски литератури. Насъщният ми хляб е сладък, защото работя това, което обичам. От дете любимото ми занимание е четенето. Научих се да чета, преди да навърша четири години, и винаги криех книжка под възглавницата. Литературата е истинският свят, защото там живеят нашите мисли, илюзии и тайнства. Прагматиката и консуматизмът на обществата, в които сме се озовали, се опитват да ни отклонят от вселената на духа, но тя е нашата истинска родина. Затова се чувствам най-уютно, „най себе си“ с книгите. Една от най-важните професионални цели за мен е да предам тази любов и това отношение към литературата и на моите студенти.

А в свободното си време?

Не разбирам въпроса. Ако обичаш да правиш това, срещу което получаваш месечната си заплата, значи правиш същото и във всеки възможен момент. Разбира се, обичам да слушам музика, да гледам филми и театрални постановки, да прекарвам по цели дни в някой голям музей…Голямата ми страст обаче е да превеждам поезия. Но поезията – авторска или преводна – не е занимание, с което да запълваш свободното си време. Това е начин на живот. Носиш стиха в съзнанието си, в сънищата си, после в някакъв момент – може късно през нощта, в таксито или в междучасие – да се появи най-после пулсиращият образ, облечен в българските ми думи. Но този образ трябва да го усетя с цялата си същност, да ме завладее, да се почувствам разтворена във въздуха, за да разбера, че мога да го запиша. След това идва времето за редактиране на написаното, което е един безкраен процес. Когато превеждам, се чувствам крайно отговорна не само пред себе си и своето разбиране за професионален етос, но и пред тези, чиито гласове могат да звучат вече само чрез гласовете на другите. Обичам да превеждам великите мъртви поети. Вълнува ме мисълта, че им давам нов живот. А това е и голямата мисия на преводача – да разширява жизненото поле на словото, създадено от някого някъде някога…