Лупо и Тумба – новите приятели на децата, създадени от Петя Кокудева и Ромина Беневенти

Всяка нова книга на писателя Петя Кокудева и художничката Ромина Беневенти се превръща в празник за децата, а и за родителите им. Ако не ти се вярва, просто не пропускай следващия път, когато ще бъдат в града и ще представят новото си творение. 

Представянето на “Лупо и Тумба“  събра много любопитни малчугани, които истински се забавляваха. А в няколко поредни дни деца на различни възрасти имаха възможност да рисуват любимите си герои под напътствията на Ромина, която е италианка, но беше в града, специално за да се срещне отблизо с десетките малки почитатели на хубавите детски книжки. Рисуваха и родителите им, защото творчеството е заразно, когато си в подходяща компания.

За писането на детски книжки и рисуването, разговаряме с Петя и с Ромина, които от години работят перфектно заедно, въпреки разстоянията. А за Петя Кокудева знаем още, че преди около две години направи деветмесечно пътешествие, като посети и се потопи в атмосферата на страни от Централна Европа, през Япония и Сингапур до Нова Зеландия. За това също ще стане дума, но започваме с главните ни герои. 

Кои са Лупо и Тумба и какво правят в новото им приключение?
Петя Кокудева: Лупо е дългоносо куче, а Тумба е енот. Лупо с големия нос е по-съзерцателен, по-склонен към размишления, а Тумба е дивак, той прави пакостите, неговият сборен прототип са децата. Те по детски откриват света, правят абсурдни открития и си отговарят на въпросите по свой начин. Намират често смешни, нереални отговори. Идеята на книгата е по някакъв начин да стимулира това, което е естествено заложено в децата, а не тази обичайна логика, в която ние сме възпитани, те умеят по заобиколен начин да си намират истините. Не е нужно винаги всичко да се дели на правилно и грешно.

Как се намерихте с Ромина и как успявате да работите от такова разстояние?
Не е трудно. Седем години работим заедно, и без думи се разбираме. Ако има трудност, тя е свързана с това, че всичко минава през английския език. 

Как тръгна към тази нова книга?
Със сигурност е била вдъхновена от това че аз като дете много обичах разговори –  и разговорите на възрастните и тези с моите връстници. Аз така си избирам и приятлеите си. Ако не мога да си говоря дълго време с някого не можем да станем приятели. Беше естествено в един момент да имам книга, която е с разговори между двама персонажи. Децата също са ми вдъхновение, ситуираме се с тях в някакъв наш си свят, много смешен.

Кой от двамата герои ти е по-любим?
Идентифицирам се повече с кучето Лупо, защото е по-склонен към размишления, по-вглъбен е, но пък някаква част от мен… Със сигурност тези двама герои съм аз, дуалистичното в човека сигурно. Обичам и приключеният,а и по-вглъбените ситуации. И с двамата се идентифицирам, но с кучето повече.

Кои са знаците, които ти дават да разбереш, че си на прав път в детската литература?
Това е хубав въпрос, защото е трудно да се отговори еднозначно. Като цяло винаги съм била изпълнена с колебания, както преди, така и сега. Дори да имам знаци, че се справям добре, не им се доверявам напълно. Такъв ми е характерът. Но пък мисля, че понякога и по-неуверените хора могат да си намерят място. А подобни срещи с много деца, които не познавам, това, че за всички е интересно е някакъв знак за мен, че явно имаме общ смисъл.

Колко дълго можеш да говориш с едно дете?
Обикновено по час и половина си говорим на срещи, за повече се изморяват, най-вече те.

Какво предстои след тази книга?
Обмислям да напиша една книга, която проследява пътешествията ми по света. Надявам се да е интересна и за децата, и за възрастните. Не съм я започнала, но вече си я представям. Бяхме в над 20 държави за 9 месеца. Беше голяма дъга от Скандинавия през Азия до Нова Зеландия, доста държави.

Със сигурност си си създала впечатления и вкус от това пътешествие, кое ти беше най-ценно и полезно?
Може би са две неща. Едното е, че историите, които ти се случват на такъв тип пътуване, което е много необичайно, те карат да зарежеш твоята понятийна система за нормално и естествено. Ако ние ползваме черното като символ на траур, за други места това е бялото. Интересно беше за мен как хора отдават почит към Буда, към своите богове, плетейки им цветни шапки. Те обясняваха, че да се погрижиш за Бог – това е да се свържеш с него. Докато в моята култура и в Европа въобще Бог се грижи за теб. Изненадите са от всякакъв тип и много, и това те прави по-отворен като човек. Не си заклещен в своята култура с константни възприятия. Много по-широка е блендата на нормалното. Всяка изненада я приемам с отворено сърце и много различни от мен хора са ми интересни, а не странни или неприятни по някакъв начин.

Би ли се впуснала в такова пътешествие отново?
Със сигурност. Но изисква доста обмисляне. В плановете ни е отново дълго пътуване, да.

Ромина Беневенти – художник изчакахме половин час поне, докато надпише всички книги на децата, дошли на представянето.

Как се чувствате в България сред всички тези деца, които срещате, не само в Пловдив?

Ромина Беневенти: Българските деца са много заинтересовани от книгите, те винаги имат доста въпроси, което е добре и ме радва. Това ми говори, че те са в общество, което ги провокира да четат или имат такива близки хора, може би родителите им. Това е интересно за мен и го приветствам. Мисля, че е изразено в по-голяма степен, отколкото в Италия.

С кого повече се оприличавате – с Лупо или с Тумба?
С двамата… Мисля, че всеки човек ще се намери в този палав Тумба стил или в Лупо стил. Понякога се чувствам повече като Тумба и има моменти, в които съм повече като Лупо.

От колко време работите заедно с Петя и с какво те спечели тя?
Работим заедно от книгата „Лулу“, от седем години, което е доста време. Петя ме спечели от първия момент. То беше нещо като съдба. Тя ми писа на електронната поща, че има книга със стихотворения, че е харесала всички мои илюстрации в блога ми и мисли, че има такива, които перфектно пасват на книгата ѝ. Това беше съдбовен момент, нямаше как да не ми вземе сърцето.