Преди Съединението беше единението

Разказ за израстването на един народ, или пътят на българите до заветната дата 6 септември 1885 г. – денят на Съединението

Владимир Балчев

През средата на XIX в., което ще рече преди 170 го­дини, група  мечтатели в Париж (поляци, французи и представи­тели на други народности) проповядвали идеята за Балканска федерация. Ако няма обедине­ние на полуострова, смятали ро­мантиците, там предстоят много нещастия.

Време отдавна отминало. Се­га няма място за романтици, а за сметки и интереси.  Ако я има справедливостта, тя е само за силни­те. Останалите имат право единствено да бъдат виновни. Кипи на Балканите, припламват пожа­ри, гаснат и пак се разпалват — като сигнални лампи, подреде­ни от нечия подмолна ръка. По­сле затишие, колкото да се опъ­не жицата до следващата точка. Диви Балкани! – отсичат гръ­мовержците и бързат да се пра­вят на пожарникари…

Отдавна позната история. Повече от век Европа дейст­ва на Балканите по този на­чин.  Тогава  Великите  сили налагали правила, които не търпели никакво възражение. Така през 1879 г. е съз­дадена фантасмагорията, на­речена Източна Румелия. Названието повече от ясно посочва намерения­та – да се отреже част от българската земя, за да се на­прави с нея нещо по-различ­но. Колкото то е по-различно от българския  корен, тол­кова ще бъде по-необходи­мо. Може да се каже, че това е първият опит на Великите сили да създадат нация в еп­руветка. Затова европейски­те вестници вкупом започна­ли да пишат, че на юг от Ста­ра планина живеят румелиоти. Сметките били елемен­тарни – в Източна Румелия имало значително турско на­селение, десетки хиляди гър­ци, българи мохамедани, це­ли села кариоти, гагаузи, юруци, татари, черкези, ски­тали каракачани, куцовласи и други групи. Какво от това, че българите били най-много? Можело да се направи та­ка, че те да напуснат родина­та си и съотношението да се промени драстично. Иначе терминът етническо прочист­ване е нов, но практиката на Балканите отдавна е показа­ла как се постига това.

Пожарът бил разпален ед­новременно от няколко мес­та. През 1878 г. било решено в земите на довчерашния роб да се настанят турски гарнизо­ни. Следващата крачка била завръщането на едрите собственици, притежаващи най-плодородните земи. Накрая се разчитало с помощта на чуждата администрация да се избере такава управа на селищата в Източна Румелия, която да направи българите несигурни в собствената им ро­дина.

Елементарен план, но на­пълно приложим за Балкани­те. Но срещу кого? Ако е срещу незрели и неориентирани хора, може, но не и срещу народ, който още в средата на XIX век със сво­ите сили и средства е създал една прогресивна образова­телна система. Не срещу на­род, извоювал правото да има своя независима църква и принудил дипломатите да възстановят съзнателно заб­равеното название на бълга­рите. Не и срещу народ, съб­рал сили за обречена борба срещу поробителя и участвал със своя опълченска войска в битката за освобождението си. Не и срещу народ, който вече е повярвал на своите духовни водители, след като години наред е вървял след тях към поредния успех.

Отговор на интригите било блестящото дипломатическо действие. Всяка една стъпка на нашите възрожденци е точна и премерена, всяка възможност за действие е из­ползвана докрай. На първо време станало ясно, че изми­слените от Европа румелиоти просто ги няма. Дошли от нищото и се върнали в нищо­то. Пропаднал и планът да се огра­ничи българското участие в управлението на Източна Ру­мелия. Експериментът за съ­здаване на нация в епруветка бил отложен за друго време, за друго място и при други условия. Къде и как ще ви­дим от днешната карта на Балканите. Но това вече е друга интрига срещу друго поколение.

Разказът за тези събития изглежда спокоен, но всъщ­ност това е решителен сблъ­сък. Пловдив, центърът на борбата за отстояване на българщината, събрал елита на нацията. Тук пристигнали Петко Славейков, Петко Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, за да действат рамо до рамо със заслужилите възрожденци Йоаким Гру­ев, Найден Геров, Христо Г. Данов, Констан­тин Величков, Михаил Ма­джаров и ред още защитни­ци на родната кауза.

Пловдив се наложил като своего рода културна столи­ца на България с първия про­фесионален театър, първо научно издание, народна би­блиотека. Тук, вместо обиди, творците получавали хонора­ри за произведенията си. Тук възникнали първите шедьоври на новата литература. Тук се градяло със замах. Тук по­кълвало самочувствие. Пара­докс е, но именно в една ав­тономна област, част от Ос­манската империя, излиза първият общонационален вестник и се чертаят пътища за духовния напредък на ця­лото отечество.

Какви ти тук румелиоти? Силата на единението просто помела всичко. Ни Източна Румелия можела да устои, ни жестокият Берлински дого­вор, ни върховните разпоре­дби на Великите сили, за ко­ито се смятало, че ще стягат во веки веков Балканите в железен диктат. Всичко, на­ложено от Европа със сила, отведнъж рухнало и се раз­пиляло.

Такъв е разказът за израстването на един народ, за пътя на българите до заветната дата 6 септември 1885 г. – денят на Съединението.

Толкова от историята. Кое­то е трябвало да каже, тя ве­че го е казала. Въпросът е ние какво сме чули и какво сме разбрали…