Къде са имотите, подарени за вечни времена на сираците под тепетата
Оказа се, че в Пловдив вечността трае твърде кратко
Владимир Балчев
Пожарите след Априлското въстание през 1876 г. оставили хиляди сираци без дом. Децата живеели в колиби край разрушените селища. Когато вестта за тях достигнала до САЩ, благотворителните дружество започнали да събират пари. Така на Данов хълм (Сахаттепе) били построени две сгради за сираците. За това американско дарение се заговорило отново през 1910 г., защото по някакъв мистериозен начин постройките станали собственост на един български офицер.
Първото пловдивско сиропиталище било построено през 1878 г. Средствата били събрани от местните благотворителни дружества. През 1895 г. Елисавета Пулиева от Карлово завещала огромната за онова време сума от 40 000 златни лева. С тези пари в Пловдив трябвало да се изгради нов дом за сираци. Няма сведения какво е станало с парите на Елисавета Пулиева – знае се само, че на нейно име не е открит фонд в местна банка. Известни са единствено няколко документа в архивите на Министерството на народното просвещение.
Паметно е дарението на хаджи Гьока Павлов. В днешната градинка до Джумая джамия той притежавал представителния хотел „България“ с 16 стаи, 8 магазина и голям двор върху площ от близо 700 кв. метра. Завещанието е от 2 март 1905 г., нотариалният акт е с №257 от 25 юни 1914 г. На 5 декември 1924 г. към този имот се прибавили още 43 кв. метра магазинна площ, подарени от Димитър Барос и Михаил Тодоров. Безценен капитал, дарен „за вечни времена“ да подпомага издръжката на сираците. Само че у нас никой не дава шанс на благородството да съществува вечно. Прочутият хотел „България“ бе съборен през 1960 г.
Няма помен и от многобройните дарителски фондове, които до 1947 г. подпомагали издръжката на сиропиталището. На Българска земеделска и кооперативна банка били поверени фондовете „Харалампи Петров“, „Димитър Кондодимо и Мария Василиу Кондодимо”, „Михаил и Ана Стоицеви“, „Хаджи Михаил Дяков“, „Павел Калпакчиев“ „Димитър Кожухаров” и още десетина други. След 1947 г. те са ликвидирани като ненужни. Единствено трупаният в продължение на 20 години фонд за строителство на нова сграда отива по предназначение.
На 6 декември 1924 г. с нотариален акт № 133 Стефан Харитов подарил единственото си богатство – своя собствен дом на ул. „Княз Александър“. Дарителят категорично заявил волята си – приходите от имота да служат за издръжка на сиропиталището. Занапред и завинаги. Така било до 1949 г., когато било решено, че в държавата на работниците и селяните не може да има частна благотворителност. По същия начин била погазена и волята на Харалампи Петров, дългогодишен служител в пощата. Тъй като нямал свои деца, Петров дал всичко на сираците. Нотариалният акт за дарение е от 11 декември 1924 г., вписан под № 138. Отбелязано е точно и ясно: дарява се за вечни времена.
Същите думи четем и в нотариален акт № 52 от 9 май 1924 г. Става дума за двуетажна къща с половин декар двор в началото на ул. „Бетховен“. Това е домът на Елена Странска. Елена била съпруга на Стефан Странски, един от най-богатите българи в края на XIX в. След смъртта на мъжа си, Елена се омъжила за режисьора Радул Канели. След смъртта на Канели вдовицата завещала всичко на сиропиталището. Сега на това място се издига висока кооперация.
Днес нищо не напомня за благодетелите и тяхното дарение. Имоти, посветени на пловдивските сирачета уж за вечни времена, а то се оказа, че в Пловдив вечността трае твърде кратко.
Така беше и с тютюневите складове, преди предателите мъстии и курви продажни-кметове да продадат дарението към града от Кудуглу на италианските мафиоти!! Това е държава на цървули и вмирисан човешки боклук.