Защо плачат спасителите
„Ние бяхме надежда на тези хора“, разказа през сълзи пловдивчанинът Красимир Каракашев от ДФ „Мейдей“ България, при завръщането си от Турция
Мисията на българските доброволци в най-тежко пострадалия район от земетресението на 6-ти февруари в Турция приключи преди ден. Късно снощи те се прибраха в България от Караманмараш уморени, но удовлетворени.
Българските доброволци спасиха 31 живота в Турция – ВИДЕО
Специално посрещане им бе устроено от техните близки, приятели и други доброволци от НАРД в базата на Комсервиз на Голямоконарско шосе, където съпругите и децата им ги очакваха близо 2 часа. Там бе и 6-годишната Рая, заедно с мама Магдалена, за да посрещне баща си.
Рая се хвърли в прегръдките на Красимир и не го пусна, нито докато говореше пред медиите, нито докато Генералният консул на Република Турция в Пловдив Корхан Кюнгерю благодари лично на всеки един от екипа на българските доброволци.
Имаше сълзи…
„Най-важното е, че се върнахме всички живи и здрави тук. Там на терен останаха много хора без семейства, много деца загубиха родителите си. За съжаление, трагедията е наистина голяма… Това, което всички ние, които бяхме там и направихме, мисля, че е нещо, което съвсем малко помага на тези хора. Най-малкото ние бяхме надеждата за тях…“, коментира Красимир Каракашев от ДФ „Мейдей“ България.
Какво видяхте, кое беше най-трудното?
„Мъка, много мъка…, били сме на места, където наистина много малка надежда да има там, ни търсеха хората. Едно детенце, колкото нея (бел. авт.: посочва дъщеря си, която го е прегърнала здраво и не го пуска), дойде и ме прегърна с една кифла в ръката… Това беше момента, в който просто се обърнах, за да не вижда как ми текат сълзите”, каза мъжът, преглъщайки емоцията си.
„Надежда – това беше нещо, което поне им вдъхнахме на хората. За съжаление, нямаше как да помогнем на всички… и днес там са извадени живи, почти 200 часа след земетресението. Няма как да кажа, че не е било тежко. Да, било е тежко, било е студено, но факта, че даваме надежда на хората ни караше да работим. Видяхме много мъка в очите им, много хора има под развалините„, допълва доброволецът.
В лагера, в който са били нашите момчета е имало много техни колеги от почти всички държави. Благодарение на четириногите ни приятели спасихме хора, разказа още той.
След едноминутното мълчание репортерът ни стана свидетел на следната случка между спасителя и дъщеря му. Той я помоли да му пусне ръката защото трябва да се включи в разтоварването на багажа на екипа от буса.
Рая категорично отказа и заяви, че ще разтоварва заедно с него, като се аргументира така: „Тате, ако мен ме нямаше цяла седмица, като много съм ти липсвала и ти щеше да постъпиш така“.
Аргументът ѝ е необорим.
„Семейството. Това е което ни караше и да работим, и да се приберем живи и здрави при тях.“ – написа Краси в социалната мрежа днес.
Снимки: Под тепето и Медиакафе