Как погинаха Куршум хан, аптека „Марица“ и Алековата чешма

Кервансараят рухнал, още преди да започне събарянето му

Разрушават аптеката заради невзрачен жилищен блок

И в гроба отмъщават на Щастливеца

Владимир Балчев

Като се отвори дума за погубените исторически сгради в Пловдив, обикновено се започва с Куршум хан и аптека „Марица”. И двете постройки били приети като забележителности на Пловдив. Кервансараят векове наред привличал погледите на европейските пътешественици, за него са оставени възторжени отзиви. Аптека „Марица” е просъществувала по-малко от 70 години. И двете пловдивски забележителности са имали своите ревностни защитници, но историята на тяхното разрушаване е различна. 

През лятото на 1909 г. пловдивската управа обсъждала идеята старият Куршумхан да се приспособи за градски хали. Специална комисия огледала масивното каменно здание, големия двор, многобройните складове, магазинчета и кантори. Всъщност основното било налице, оставало само да се издълбаят дълбоки изби, да се остъкли дворът с подходяща метална конструкция, а външните помещения да възстановяват първоначалния облик на вековното здание. Пълното заснемане, направено старателно от архитект Йосиф Шнитер, давало възможност на бъдещите проектанти да помислят за цялостна реставрация на паметника. От министерските кабинети в столицата пристигнало мнение, че замисълът е скъп и много трудно осъществим, при това не е удачно да се превръща в хали „единствената в града историческа сграда". Все пак през 1911 г. бил обявен конкурс за преустройство на хана, който привлякъл най-добрите български архитекти, тъй като за първи път можели да опитат нещо съвсем различно. 

Най-неочаквано журито предпочело проекта на младия архитект Стефан Джаков. Той предвиждал халите да се развият във вътрешния двор на старинната сграда, а здрави метални колони да поддържат остъклен покрив. Самият хан трябвало да се изчисти от различни пристройки и се върне към първоначалния си вид от ХV век. Джаков предлагал най-евтиния вариант. По неговите сметки работата струвала само 250 000 лева, а общината щяла да печели годишно от халите 140 000 лева. За две години само сградата щяла да се изплати и после да дава чист приход. 

Едва през май 1912 г. Министерството на просвещението потвърдило решението на общинарите, сетне войните отложили строителството. През това време обаче се водела една необявена война. Куршумхан бил най-скъпото място в Пловдив, в най-търговската част на града. Дялове от сградата притежавали близо 80 души, които в никакъв случай не искали да се разделят с имота си. Засегнати били най-богатите пловдивски фамилии. Цяла рота адвокати се втурнали да помагат. През 1914 г. кмет на града станал Деньо Манев, прочут с далаверите си. Той се отказал от хана, от готовия проект, като поръчал нов проект на друго място. Колкото до събраните пари, те се стопили и повече не станало дума за тях. 

Към идеята за преустройството на Куршум хан общината се върнала през 1927 г. Съставила се една комисия, която включвала най-добрите пловдивски архитекти. Сградата била огледана много внимателно, при колоните и сводовете сваляли мазилката, за да проверяват дали има пукнатини. Непоклатимата наглед постройка се оказала сериозно увредена. Към XIX в. Куршум хан се превърнал в частна собственост, а предишната управа, която се грижела за поддръжката на огромното каменно здание, станала излишна. След 1909 г., когато започнали съдебните дела за собствеността на хана, пловдивската забележителност била оставена на произвола на съдбата. На покрива израснали цели дървета, масивните оловни плочи се разместили, появили се пукнатини. Най-зле били колоните, които носели основната конструкция на сградата. Те не били от сиенит, а от пясъчник. Докато покривът бил здрав, на колоните им нямало нищо. По-късно обаче се отворили пробойни между оловните листове. Водата свободно тръгнала по зидовете, започнала да разяжда пясъчника и колоните били деформирани. Пукнатините по сводовете и стените говорели за предстояща  катастрофа. Неизбежното се случило по време на земетресението през април 1928 г.

Съдбата на Куршум хан била решена в заседанието на Пловдивския общински съвет на 15 юли 1929 г. Заседанието имало една-единствена точка: какво да се прави с най-скъпия имот в града. Цифрите за тези 3000 квадратни метра в най-оживената част на града били зашеметяващи. На тази златна земя трябва да се строят едновременно и хали, и общински дом, решили общинарите в началото на 1933 г., сетне веднага обявили търг. 

Вдигнали се художници, историци и писатели да бранят старината, но ханът толкова бил повреден, че възстановяването му не било по силите на Пловдив. Трябвало да се намеси държавата, но отговорните фактори от столицата отсекли, че проблемът е местен и трябва да се решава от градската управа. Специалистите от Министерството на просвещението предупредили, че дават разрешение само за разчистване на разрушените части и укрепване на най-опасните места. Въпреки предупреждението, Пловдивската община дала ход на търга за строителство на хали и общински дом. Бил приет проект на пловдивските архитекти Стойков и Градинаров, но от София дошла забрана. Едва през 1936 г. започнало строителството по проект на столичаните Скордев и Варакаджиев. При освещаването на основите кметът Божидар Здравков зазидал апел към потомците, за да не се забравя с колко труд и усилия са построени градските хали.

Златният терен се превърнал в златна мина от началото на ноември 1938 г. – годишният наем от новопостроените 99 магазина бил 3 милиона лева. Само за две години бил изплатен заемът за строителството и хладилните агрегати. През следващите няколко години общината си върнала и другите вложени средства.

АПТЕКА “МАРИЦА” е една от най-старите в Пловдив. Създадена е през 80-те години на ХІХ век. Нейни собственици били местните фармацевти Токатлиян – баща и син. През 1908 г. аптеката била закупена от младия магистър по фармация Харитон Куев. Старата едноетажна постройка явно не била по вкуса на новия собственик и той решил да построи върху отсрещната страна на улицата представително здание по европейски образец. Възложил проектирането на архитект Пенчо Койчев, утвърден специалист, автор на запомнящи, се постройки, сред които Съдебната палата в София и царския дворец в Бистрица. Външната украса е дело на италиански скулптор от Венеция. След като строителите свалили скелето, половината град се извървял да види новото чудо на Пловдив. 

Откриването на аптеката през 1911 г. станало повод за редица възторжени статии в печата. Всичко било за похвала – и аристократичната украса отвън, и вътрешното оформление, и порядките в аптеката. Години наред заведението било сочено като образец. “Нищо по-хубаво, нищо по-модерно от тази аптека – писали навремето вестниците, – в Париж, който се хвали със своите аптеки, рядко ще видите такава.”  Наистина било така. Уви, тази забележителност днес може да се види само върху архивните фотографии. Малко преди 1980 г. динамитът разрушил прекрасното здание, за да открие безличната фасада на нов жилищен блок. Някой е наредил да се премахне сградата, друг е изпълнил нареждането. Говори се, че изящната постройка била премахната, за да не загрозява блока. Вероятно някъде из архивите са затрупани документите, които може да помогнат за разкриване на истината, но поне засега, те не са открити.

Най-странна е историята на АЛЕКОВАТА ЧЕШМА. Построил я хаджи Гьока Павлов в памет на Шастливеца. Върху красива мраморна плоча със златни букви било изписано:“За спомен на българския любим и незабравим син Алеко Константинов, убит на 11-ий май 1897 г. от чадата на деня. Пийте братя и поменете невинния Христов последовател Алеко.” Чешмата трябвало да се постави в Куршум хан. Дочул обаче за това полицейският комендант и наредил на хаджи Гьока да махне фразата „чадата не деня”, тъй като в нея имало обвинение към правителството. Фразата била замазана и плочата монтирана на чешма в Куршум хан. След около 30 години пловдивският общественик Недко Каблешков намерил плочата от Алековата чешма натрошена и захвърлена на Бунарджика. Кой, как и защо – не се разбрало…